Но дори и когато са успешни, убийствата хвърлят страните само временно в хаос, от който се заражда една променена, макар и пак толкова слаба, суверенност. За онези, които завоюват даден суверенитет чрез заговори и убийства, не остава много надежда да премахнат страха, завистта и ужасяващата възможност за реванш. Принцовете, издигнали се на власт благодарение на убийства, вдъхновяват останалите да се добират до властта по същия начин, като по този начин скоро стават плячка на самите средства, изтикали ги отпред. За да се изгради правителство върху подобни основи, означава да се осъди държавата да плаща ретрибуция. Макар че такива събития хвърлят градовете държави в постоянно състояние на хаос, това не е онзи хаос, от който може да се роди истинското върховенство.
Вторият път може да доведе до по-стабилно лидерство от първия, но той е все така подозрителен и далеч по-труден за следване. Защото военните мъже (които ще опиша с големи подробности) не са лесни за контролиране, нито пък има вероятност за контролиране на управлението на някой лидер, веднъж след като вече е вкусил сладките блага на властта. Твърде много е било правено за лоялността на такива армии по отношение на техните генерали и по отношение на лидерите, които ръководят тези генерали. По време на истински героизъм може би такава висша оценка господства. Но ние живеем в епохата на наемни войски, които се бият за дневната си надница, без значение кой развързва кесиите със заплатите им. Войниците могат да сменят господаря си и по време на най-разгорещената битка, стига само да ги възнаградят достатъчно добре. Да се довери човек на военните — дори и на тели от собствената милиция на града (месер Николо отново демонстрира неподозирана наивност) — това е все едно човек да позволи на безредната тълпа да определя хода на събитията. Лоялността не може да съперничи на рафинираните примамки на властта. По този начин, за да се създаде политически хаос чрез военна сила, е все едно да се осъди държавата на военни закони (без значение по какъв сладък начин ще бъде наложен този военен закон). Не може да се отрече, че военното управление предлага известна стабилност, но само за известно време. Амбицията е основният стимул на всички войници и прекалено много от тях разполагат със средствата (един полк тук, друг гарнизон там) да заграбят властта. Никоя държава не може да оцелее дълго, щом й се налага да понася непрекъснатите боричкания между отделните военни клики.
Чуждестранната заплаха е още по-трудна за предсказване и почти невъзможна за контрол. Освен това само мъжете в историята, които са се добирали до властта чрез завоевания на други, са били шпиони и предатели. Това са най-лошият вид хора и заслужават най-суровите наказания, които могат да се стоварят върху тях. Няма какво повече да се каже за възможностите, създавани чрез чуждестранни заплахи.
Първите два пътя към политически катаклизъм си поделят един основен недостатък: нито единият, нито другият се ангажират сериозно с необходимостта да се планират чрез измама мненията на хората. Самото убийство е дело на неколцина или на отделен лунатик. Военният катаклизъм засяга малка част от държавата. Онези, които последват който и да е от двата пътя, не успяват да разпознаят, че въпреки че са неспособни да управляват сами, хората са най-могъщата сила в една държава и по този начин всяка промяна във властта трябва да отговаря на вълната на техните пристрастия. Хората не биха довели по желание държавата в състояние на хаос, но те могат да бъдат подведени да го направят. Има само един начин за постигането на тази цел: трябва да се появи един демагог, който да завземе тяхната преданост, и който разпознава нуждата за катапултиране на държавата в руини, така че той и останалите да могат да създадат стабилност от отломъците.
Флоренция още веднъж ни дава подходящ пример в лицето на Савонарола, който се превръща във водещия гражданин на града по време на последните дни на първата република. Едва миналата година синьор Микеланджело Буонароти ми каза, че и до ден днешен не може да забрави гласа на Савонарола, когато проповядвал. Движен от желанието си за шеметна промяна и в църквата, и в обществото на приятелите си съграждани, Савонарола изпълнил проповедите си с предсказания за очистителния гняв, който щял всеки момент да се стовари върху Италия. Когато пророчеството му се сбъднало с нашествието на французите през годината на нашия Бог 1494, той взел управлението на града в свои ръце и възможността да изгради святата си сфера върху катаклизма. Но той бил мъж с тясно скроена визия и не желаел нищо повече от една заздравена република, ръководен от мотото „Христос-Крал във Флоренция“. Тялото му скоро пламнало върху клада на Пиаца делла Синьория — свидетелство колкото за влиянието му, толкова и за тесните му рамки.