Сред множеството демагози през столетията малцина (ако изобщо има такива) са поели тази роля с онзи вид прозорливост, необходима за подготовката на държавата, която аз си представям. Нашият демагог трябва да е мъж, готов да поеме юздите в политическата сфера веднага след като хаосът избухне. Следователно той трябва да има добра представа за останалите сфери и да вижда ролята си като такава с ограничена важност. От изключително значение е той да разиграва ролята на демагога, отколкото да бъде действително такъв. Защото ако на него му се наложи да възприеме всичките атрибути на такъв водач, той никога не би бил способен да утоли собствената си жажда, веднъж след като бъдат положени новите фундаменти на държавата. По този начин той не трябва да се появява на политическата сцена просто чрез случайност, тоест, чрез благоволната съдба на няколко гръмки проповеди. Не. Той трябва да изучава темперамента на хората, да разбира за. какво жадуват те или да се изказва пренебрежително за настоящата държава и след това да използва тези знания, за да подхранва техните желания. Той трябва да говори така, сякаш говори на всички тях. Той трябва да бъде изкусен наблюдател на хората и трябва да знае кога да влезе в битка. Не е необходимо да нанася смели удари; по-скоро той трябва да изгражда смело от първоначалните малки успехи. Нека думата за делата му и неговите мнения повишават популярността му. Нека хората да го призовават, а не той тях. И тогава, в точния момент, когато Надзирателя е събрал значително движение от всички сфери, нека да поведе хората към хаоса. Те няма да се огънат. Те ще са му отдали своето доверие и пълното си посвещение. Завоюването на такава лоялност изисква време и именно обстоятелствата ще решат напредъка на делото му. Всичко обаче, което се изисква и от демагога (политическия Префект) и от Надзирателя, е това да са способни да четат в душите на хората, умение, придобивано след години изучаване.
Такива са пътищата към катаклизма в политическата сфера. В рамките на икономическата сфера също има три пътя: първият, чрез естествено изтощаване; следващият, чрез чуждестранна блокада; и третият, чрез съзнателна злоупотреба. Първият е най-вероятно да причини бедствия сред различни групи в пределите на държавата, тоест, като насъсквате богатите земевладелци срещу занаятчиите и търговците, и срещу селяните и бедните. Когато продуктите са недостатъчни, за да може всяка група да посрещне нуждите си, тези, които са лишени от тях, ще намерят кауза да вдигнат бунт и да съсипят държавата. Често вината е у селячеството, защото то е неспособно да разпознае възходите и спадовете на икономическата и търговията. Когато храната или други основни стоки не достигат, те обвиняват оземлените, които всъщност заслужават да бъдат обвинявани не повече от самите селяни, защото именно природата е, а не алчността, която предизвиква поскъпването на зърното, дървесината, металите и всичко останало.
Никъде този фарс не е така всеобщ както в германските държавици през последните сто години. Хората от гилдиите воюват срещу търговците, селяните — срещу земевладелците, тъкачите и миньорите — срещу търговците, докато с една внезапна експлозия не избухват Селските войни, които оставят след себе си управлението на диктаторите по цяла Германия. Хаосът, предизвикан от икономическото недоволство, не прави нищо друго, освен да върне старите управници на власт с още по-голям контрол отпреди. Злоупотребено е с естественото изтощаване на ресурсите, за да се насочи държавата в нов коловоз.
Тъй като чуждестранната военна заплаха е трудна за контролиране и не е по-лесна за предизвикване, същото се отнася и до чуждестранната блокада. Ако някой е бил достатъчно глупав да окуражава заплаха отвън, така че да пожъне плодовете от възникналия хаос, тези хора със сигурност са най-лошият вид глупаци, защото тук има съвсем малко пространство за шеметна промяна веднъж след като блокадата свърши работата, заради която е била предизвикана. Твърде често обсадените се обръщат с хлътнали бузи към завоевателите си, щастливи да приемат всякакво управление, стига само да им донесе хляб. Малцината, повели изгладнялата тълпа, могат да настояват, че всички ще предпочетат смъртта пред покорството. Но хората слушат повече стомасите си, а не честта или лоялността. Единствената промяна, която носи такава промяна, е управлението на завоевателите. А за онези, които се съюзяват с новите управници, трябва само да погледнат историята, за да видят съдбата на такива предатели.