— Млък!
Тя рухна на тротоара, само за да усети след миг да я сграбчват за рамото и да я притискат към стената. Отвратителният аромат на вече явния маскировъчен костюм на мъжа я накара да сгърчи в гримаса устните си, докато той опипваше тялото й, а в очите му танцуваше чиста наслада. Вторият мъж се пресегна над рамото му и я сграбчи за косите. Очите му не издаваха подобно желание, в тях отсъстваше животинската похот на първия мъж. В ръката му блесна малко острие; той се усмихна и го допря до бузата й.
— Изпратиха ни да ти дадем съвет — прошепна той, прокарвайки острието странично с гладката страна през устните по брадичката й до шията. — Забрави Айзенрайх. Днес беше само първото предупреждение, обещание за онова, което ще последва. — Хватката му се стегна още повече. — Отивай си, но да знаеш, че следващия път няма да мога да сдържа приятеля си тук. Той май си падна по теб.
Другият мъж се изсмя, сложи свободната си ръка върху гърдите й, като я натисна силно и я притисна до стената. Мъжът отзад продължаваше да я гледа втренчено, като наблюдаваше как другарят му се наслаждава на момента и търсеше упорито в погледа й страха и отвращението, за които жадуваше.
Не откри обаче нищо такова. Вместо това погледът й разкриваше странна празнота, студено безразличие, предупреждение, което той не можеше да разбере. Уловен за момент в капана на безжизнената хватка на очите й, за миг разхлаби натиска си върху нея. И в същия момент унищожителната прецизност на убиец, школуван по улиците на Аман, изригна в експлозия от първична енергия. Вече не Сара Трент, а убиецът от Аман заби коляно в слабините на мъжа, все още зает с гърдите й, а прикованата й само допреди миг ръка се заби в лицето на втория мъж, раздирайки го с ноктите си. И двамата мъже залитнаха от внезапното нападение; ножът издрънча на тротоара. Като математическо продължение на атаката и кракът й се заби в ребрата на мъжа, който още се държеше за кървящата си буза; безпогрешното изпращяване на строшените ребра предизвика писък на болка у него. Той рухна на колене. Другият, донякъде възстановил се от първоначалния удар, се опита да се изправи, но беше прекалено бавен, за да избегне удара на лакътя й в слепоочието му. Главата му се заби с трясък в стената, въздухът изскочи със свистене от дробовете му, преди тялото му да се свлече в безсъзнание върху ледения цимент на уличката. Тя стовари с удвоена сила сдвоения си юмрук във врата на мъжа, сгърчен само на половин метър от нея, който бе притиснал ръце към гърдите си, и проследи с поглед как и той рухва на бетона. В уличката се разнасяше единствено шумът от накъсаното й дишане. Тя остана като замряла, с подивял разум, а през съзнанието й препускаха бясно покрити с пясък улици, откъсвайки я от ледената прегръдка на манхатънската нощ.
„Ти направи избора си, Сара. Ти прие отговорността.“ Самотно лице проблесна през размътения й поглед — момиче на не повече от дванадесет години, с тънки ивици кръв, струящи от дупката на куршума в челото й. „Някой трябва да бъде пожертван. Някой.“ С ужасен поглед сините й очи се втренчиха в забулената от мрака ниша, когато телата на осем млади йордански войници изплуваха пред нея, увиснали на телта върху стената точно пред нея. Вонята от дрехите им я блъсна в ноздрите и я накара да затули носа си с ръка. Те се полюшваха насам-натам и се блъскаха леко в стената; безликите трупове на мъже, сгърчени в смъртта си, които сега я омагьосваха с мълчанието си. „Кажи нещо! Каквото и да е! — изкрещя тя. — Трябваше да те взема, да те спра! Ти беше приоритетът, не тя! Все някой трябва да е на първо място…“ Телата продължаваха да се люшкат в задружен ритъм. „Кажи нещо, по дяволите!“ Гласът й се задави от рукналите сълзи. „Каквото и да е! Моля те, кажи!“
Бялата светлина на крушката над главата й проряза сенките и разкри гледката на ужаса пред нея. В същия момент вълна на погнуса изпълни гърлото й. Тя се облегна на стената, оставяйки се на милостта на разтрепераните си крайници и рукналия по тялото й адреналин. Хиляди гласове отекваха в главата й, като си пробиваха път към смъртоносната тишина на уличката. Насилие. Отново насилие, безстрастно и точно. Тя се загледа в проснатите до краката й тела, които още бяха неподвижни. Беше ги смазала, без дори да мисли, с внезапен вихър от действия, бликнали от нея без никакви съзнателни усилия от нейна страна, отглас от онази част от нея, която жадуваше гняв и унищожение.
Тя бе нападнала. Беше провокирана, да, но тя беше страната, изригнала в сляпа ярост, в серия от мигновени и премерени удари, които като нищо можеха да убият мъжете. Никаква мисъл, само чисто животински инстинкт. Би ли била способна да ги убие? Толкова ли лесно можеше да се върне пак в онова състояние? Не знаеше, не можеше да осъзнае въпросите, които барабаняха в главата й. О, Господи, не мога да се овладея!