Някъде дълбоко в нея един глас й казваше да тръгва, да се отдалечи от проснатите на уличката тела. Притискайки се до стената, неспособна да откъсне очи от падналите в безсъзнание тела, тя бавно се дотътри до края на уличката. Докато излезе на тротоара, покрай нея профуча коала. Това я накара да огледа празната улица и от двете страни, като се опита да прогони двамата мъже от съзнанието си. Студеното пресмятане на убиеца бе изчезнало и бе заместено от панически страх. Застанала сама, Сара внезапно осъзна, че дрехите й бяха прогизнали от пот. Тя затрепери и напъха ръце в джобовете си, за да притисне палтото си по-плътно до тялото. Някъде има безопасно място. Намери безопасно място. Гласът отново я поведе и тя го последва в няма покорност, обратно към Шеста улица, назад към светлината, към хората, към успокоителната им близост. Не затича, защото гласът не й разреши да го направи, но закрачи със спокойна решителност и поради това беше незабележима за околните. Докато завиваше към хотела, по бузите й се отрониха първите сълзи на облекчение.
Едва когато залитна в хотелската си стая, безопасното убежище от атаката, разразила се само преди двадесетина минути, тя успя да се съсредоточи над думите на мъжа: „Днес беше само първото предупреждение, обещание…“ Какво ли можеха да означават? И Айзенрайх? Тя се обърна и улови отражението си в огледалото — лицето й бе на черни и червени петна, а косата й — пълен хаос, бе виснала на кичури по раменете й. Очите й обаче бяха онова, което не й позволяваше да се съсредоточи, очите, които не бе виждала от Аман, студените, безпощадни очи, които я гледаха от огледалото и я осъждаха в тишината.
Едва тогава започна да разсъждава какво можеше да се крие зад нападението. Защо? Какво го бе провокирало? Едно обновено изследване. Нищо друго не можеше да е причината. Нищо… Нищо, освен кратките предупреждения: първи опит. Айзенрайх…
Студена пот обля врата, когато едно име мина през мислите й: Комитетът…
Сара принуди погледа си да се спре в стаята около нея — кутията, която й беше подслон, която я изстискваше в безопасността на изолацията. Разбира се, Комитетът. Всичко беше прекалено познато, прекалено много от действителността, която за малко щеше да я унищожи. Няма да се оставя да бъда въвлечена. Каквото и да става, няма да се оставя. Тя знаеше какво трябва да направи. Да върне всичко. Папки, бележки — да се откаже от работата си, ако беше необходимо. Нека други поемат отговорността. Нека други да понесат бремето. Спомените за уличката щяха да отшумят. Спомените за Аман. За нея. Тя трябваше да се защити.
Сара посегна към куфарчето си и в този момент забеляза мигащата червена светлинна на телефона. В един панически момент се зачуди дали съобщението от уличката не е било недостатъчно. Те я бяха открили на улицата. Без съмнение можеха да я отрият и тук. Игнорирай го. Нека друг се залови с тази игра. Но по някаква причина не можеше да постъпи по този начин. Трябваше да го чуе, да ги изслуша за себе си, да се убеди, че бяга във вярната посока и поради правилната причина. Тя се плъзна по леглото, вдигна слушалката и набра телефонистката. Отговори й електронен глас, който я информира, че в 5 часа и 10 минути е имало телефонно обаждане за нея. След кратко измъркване, по линията се разнесе втори глас:
„Здравей. Обажда се Ксандър Джаспърс около шест. Вижте, не знам как е било възможно да съм толкова глупав, но когато се върнах в кабинета си, всичко си дойде на мястото. Онази работа с Айнрайх. Не е Айнрайх, а е Айзенрайх. Поне така ми подсказват инстинктите. Ако това може да направи необходимата връзка, тогава то е далеч повече от всичко онова, което и двамата търсим. Обадете ми се.“
Джаспърс. О, Господи. Тя не беше сама; тя не беше изолирана. Той бе направил връзката. Айзенрайх… И тя се бе оказала човекът, помогнал му да види връзката, да въвлече и него в този кошмар. Чия е отговорността, Сара? Чие е доверието?
Тя натисна вилката, освободи я и започна да набира.
2
Образованието… може да превърне агресията в жар, упоритостта — в обвързване, и променливостта — в страст.