— Един общ враг — отвърна тя.
— Точно така. Заплаха, която ги принуждава да се бият рамо до рамо. И представи си, че в този момент откриеш някаква стара история за някакъв ръкопис, който призовава, да речем, към строги ограничения на индивидуалната свобода, към разрушаването на инфраструктурата на текущия пазар и така нататък, и убедиш сънародниците си, че наистина съществува група, готова да наложи тези мерки на държавата. Как ще постъпят последователите ти? Те веднага ще козируват и ще хукнат да унищожават заплахата. И по време на този процес ще изтребят цялата опозиция.
— Това ли всъщност е представлявал Айзенрайх? — попита Сара. — Измислено оръжие, използвано от някои схватливи политици за елиминиране на опозицията?
— Така мислят много историци. Дори и името възбужда въпроси. На немски думата Айзенрайх означава стоманена държава или железен режим. Съвпадението е… прекалено точно, за да бъде вярно.
— И ти си съгласен с това?
— Ако бях съгласен, щях ли да съм тук? — Ксандър се изправи и тръгна към банята, като взе пътьом чашата си.
— Почакай малко — възкликна Сара, когато шумът от течащата вода отекна в стаята, — всички тези подробности за индивидуалните свободи и пазарните ограничения откъде си толкова сигурен, че това го е имало в ръкописа?
— Не сме сигурни — отвърна Ксандър от банята с променен от течащата вода глас. — Не забравяй, че всичко това е мит. А митът има тенденция да се подхранва от само себе си. За период от над четиристотин години се добавят още факти; появяват се малки памфлети за разрастването на мъдростта на този велик мъж. Всичко зависи от това, какво искат онези схватливи политици. — Той излезе от банята с чаша и хавлия в ръце.
— Изграждаш много сериозна постановка в полза на не-тата.
— Съзнавам го. И така, днес следобед малко се поразрових. — Той седна до нея на леглото. — Преди по-малко от месец се появиха две статии, написани от един професор от Университета във Флоренция — единственият човек, който през последните десет години защитава тезата за съществуването на ръкописа. Карло…
— Пескаторе — прочете Сара от най-горната страница в ръцете на Ксандър. — „Айзенрайх: Ла доманда ризолуто.“
— „Решеният въпрос“ — преведе той.
— Наистина ли е разрешен? — попита тя, като се мъчеше да чете над рамото му.
— Не съвсем, макар че защитава доста добре тезата си, от малкото, което съм прочел. Текстът е повече технически, но става ясно, че той е видял нещо, което смята за автентични откъси от един от оригиналните ръкописи. — Той й подаде снопа листове и продължи да рови.
— Какво искаш да кажеш с това „един от оригиналните ръкописи“?
— Обикновено винаги е имало два или три преписа, в случай че оригиналът се изгуби или се повреди преди отпечатването му. Като предпазна мярка. За онези от нас, които вярват в сагата на Айзенрайх, смятаме, че е имало две версии. Едната е била изпратена на папата, а другата е запазил за себе си.
— И ако вземем предвид днешните събития, ти мислиш, че Тайг, Седжуик и Вотапек разполагат с единия, а Пескаторе — с втория?
— Това би било забележително, не мислиш ли?
— И се опитваш да ме убедиш, че те биха могли да го използват за изграждането на…
— Нямам представа. Не забравяй, че работата е в това, какво виждат те в него, как го интерпретират. Вземи за пример Библията — помисли си само колко много версии на истината хората откриват на страниците й. Подавана лъжичка по лъжичка по същия начин, книга като тази на Айзенрайх би могла да създаде не малко фанатични последователи — някои, прегърнали далеч по-страшна истина. — Той се приближи до купчината и издърпа втората статия. — Освен това в тази статия Пескаторе сякаш твърди, че съществува някакъв план във времето, свързан с ръкописа — последователен, изграден на стъпки процес, първо, за предизвикване на хаос, а после и за възползването от него. Това прави от документа нещо наистина могъщо.
— Добре, а какво би се получило, ако някой открие другата версия? — попита тя с вече оживено изражение на лицето. — Биха ли могли да разберат какви планове кроят нашите трима приятели, а не само като… пробен полет?
— Предполагам… но…
— Но какво? — заупорства тя.
Ксандър се върна на креслото.
— Виж, тук вече мога и да се отклонявам. Това е… теория. Няма никакво доказателство, което да свързва…
— Двамата мъже в уличката бяха много реални, професоре. Онова, което се е случило днес във Вашингтон, също не е теория.
Ксандър се втренчи в нея.