Сега обаче, както седеше сама, тя беше съвършено различна от предишната Сара — жена с коса, издърпана назад, с червеникав оттенък, тщеславен опит на италианските жени да се изявят като представителки на севера. Тъмните очила придаваха на лицето й далеч по-ъгловато изражение. Дрехите също вече не биеха на очи — пола и блуза в убити цветове под тежко черно палто. Вярно, незначителни промени, но направени от веща ръка; нямаше проблеми с разтварянето си в околната среда.
Промяната бе станала преди два часа, пет минути след като бе излязла от митницата. Беше се вмъкнала в дамската тоалетна до главния изход и близо четиридесет минути се преобразяваше — умение, което бе възстановила много бързо. В паметта й изплуваха спомени от началото на службата й в Комитета. През онези първи години, когато само една смяна на дрехите се бе оказвала достатъчна. До момента, в който О’Конъл не бе видял още нещо в нея, нещо, което му беше подсказало, че дарбата й не се състоеше в костюма, а в преобразяването на цялата й личност. Способност да се превръща в нещо съвсем различно от онези, които трябваше да манипулира. Причард също бе съзрял възможностите — съвършеният инфилтратор.
Сара се огледа в огромното огледало и стигна до мисълта, че просто е излишно да си задава повече въпроса защо миналото със своята пронизваща и строго пресметлива сила се бе завърнало с такава яснота. Беше повече от достатъчно да се остави на инстинктите си. Този път обаче тя щеше да поддържа връзка със Сара, да дефинира повторно оперативния работник като нещо повече от трезв калъф за студена бруталност. Отново някой до такава степен в несъгласие с арената налагаше двойнствеността, чувството за отговорност. В края на краищата не беше ли Джаспърс причината, поради която се бе оставила да я въвлекат отново в коварните си мрежи?
Тя се бе появила, без дори да предизвика и най-малкото подозрение у бъдещия си съучастник. Толкова различна от първия си сблъсък с хората на Айзенрайх. Преживеният в уличката ужас сега изглеждаше съвсем избледнял. Дори някаква прилика с нормалността се бе завърнала във Вашингтон — страната, която с прекалено голяма леснина приемаше преживения ужас като изолирано събитие. Сара обаче беше наясно по въпроса. Това беше само първият опит. И въпреки това все още нямаше нищо осезателно, за което да се захване. Прекалено много оставаше обвито в мъгла, забулено в сянката на ръкописа, който трябваше на всяка цена да види.
Това, от което се нуждаеше, бяха факти, навързани един за друг като броеница, за да изчезне всякаква двусмислица, да се проясни схемата на нещата, за да може да предприеме най-точните контриращи действия. Опознай тези мъже. Бъди активната страна в опознаването, не ги оставяй те да те опознаят. Показвай им само техните отражения. Заповеди от далечно минало.
Това беше и причината, поради която се бе свързала с Ферик. Името отговаряше точно на притежателя му — предпазлив, внимателен, носител на любопитното качество разрушителност. Уменията му обаче бяха далеч повече от продължения на желанието му за насилие. Те бяха инструменти, обединени с лоялност, която нямаше нищо общо с парите, с които го снабдяваше Сара. През годините тя го бе укривала от Комитета; той беше неин източник на информация, неизвестен и недосегаем. Рядка комбинация.
Тя бе поместила обява в един от бернските вестници. Както винаги се бяха срещнали в едно малко кафене покрай Аар.
— Бележката ти ми дойде съвсем изневиделица. — Той не откъсваше очите си от авенюто и говореше прямо, с тих глас. — Не мислех, че ще се върнеш.
— Нещата се променят.
— Това е очевидно. В Европа ли си?
— За сега, да.
Той кимна и отпи от бирата си.
— А мястото на среща?
— Следващата седмица. Същата колона.
— Добре.
— Парите са депозирани в банката.
Той си позволи усмивка, като остави няколко монети върху масата, докато ставаше.
— И не забравяй да поздравиш майка си от мен — изрече той вече с по-висок глас. Докосна шапката си и тръгна с небрежно провесени ръце.
Съобщението по уредбата на гарата за влака й я върна към действителността. Тя се изправи и тръгна към ескалатора.
Чикаго, 2 март, 12,15 ч.
— Имаме проблем, Марти — разнесе се гласът от интеркома.
— Проблем. — Мартин Чапман, тридесет и седем годишно гениално дете, който бе избегнал най-лошото през 1987 година и сега работеше като изпълнителен директор на инвестиционната групировка „Хелбърн“, разглеждаше числата върху личния си екран.