Ел Ти прибира термоса, изправя се, протяга се и заявява:
— Въз основа на случилото се създадох така наречената „теория на Ел Ти Деуит за домашните любимци“.
Новаците изпитателно го гледат също като мен, когато за пръв път чух тази високопарна фраза, обаче ги очаква същото разочарование, което изпитах и аз; толкова хубава история заслужава по-оригинален финал, ала Ел Ти винаги я завършва по един и същи начин:
— Ако кучето и котката в дома ти се разбират по-добре, отколкото вие с жена ти, очаквай някоя вечер, като се прибереш от работа, да намериш писмо за сбогом, прикрепено на вратата на хладилника.
Както вече споменах, той често разказва тази история, а веднъж, когато го поканих на вечеря, я разказа на съпругата ми Розлин и на сестра й Холи. Жена ми повика Холи, която е разведена от две години, та да станем две двойки. Сигурен съм, че това е единствената причина, защото тя никога не е харесвала Ел Ти Деуит. Повечето хора си падат по него, нещо повече — бързо го обикват, ала Розлин не се числи към „повечето хора“. Разбрах, че и разказът за писмото, прикрепено на вратата на хладилника, и за домашните любимци не й хареса, въпреки че се усмихваше на епизодите, които минаваха за смешни. Колкото до Холи… мамка му, не разбрах каква е реакцията й. Познавам я отдавна, но никога не разбирам какво мисли. През повечето време седи с ръце на скута и се усмихва като Мона Лиза. Този път обаче грешката беше моя и си я признавам. Ел Ти не искаше да ни занимава с разказа си, ала аз го накарах, защото в трапезарията цареше неловка тишина, нарушавана сома от потракването на приборите за хранене, а неприязънта на Розлин към него беше почти осезаема. Сякаш се излъчваше от нея. Казвах си, че щом приятелят ми е усетил омразата на териера Франк, вероятно ще долови и чувствата на съпругата ми.
Ето защо той разказа историята, най-вече за да ми угоди; забелваше очи, сякаш казваше: „Преметна ме, момчета — направо ми скри топката“, жена ми се смееше от време на време (смехът й ми се струваше фалшив като парите в играта „Монопол“), а Холи се взираше в масата и се усмихваше като Мона Лиза. Иначе вечерята мина гладко, на сбогуване Ел Ти благодари на Розлин за „съвършено хубавите ястия“ (каквото и да означава това), а тя му каза да идва по-често, било й много приятно да го вижда. Разбира се, излъга, но едва ли в световната история има празненство, по време на което не са били изречени поне няколко лъжи. И така, всичко мина гладко до момента, в който, докато карах към дома на Ел Ти, той заговори как след около седмица ще стане една година, откакто Лулубел го напусна — четвъртата годишнина от сватбата, когато старомодните съпрузи поднасят цветя, а ултрамодерните поднасят електроуреди. Добави, че тъщата му, при която Лулубел така и не бе отишла, възнамерява да постави в местното гробище паметник с името на дъщеря си.
— Според госпожа Симс трябва да смятаме Лулу за мъртва — промълви и избухна в ридания.
Право да ви кажа, така се стреснах, че едва не вкарах колата в канавката.
Ел Ти плачеше така силно, че като се окопитих, взех да се притеснявам да не би от дълго спотайваната скръб да получи удар, да си спука кръвоносен съд или нещо от този род. Поклащаше са напред-назад и удряше с длани по таблото. Все едно в него беснееше дяволска вихрушка. В крайна сметка спрях на банкета и потупах по рамото приятеля си. Дори през ризата усетих колко гореща е плътта му.
— Стегни се, Ел Ти — казах му. — Престани.
— Толкова ми липсва — избърбори той. Гласът му така беше прегракнал от плач, че думите почти не се разбираха. — Ужасно ми липсва. Прибирам се вкъщи, а там е само котката, която плаче ли, плаче, скоро и аз се разревавам, двамата плачем, докато напълня чинийката й с проклетата котешка храна.
Обърна към мен зачервеното си лице, обляно в сълзи. Казах си, че няма да издържа погледа му, но стиснах зъби и издържах, защото изпитвах чувство за вина. Кой го накара да разкаже историята за Луси, Франк и писмото, прикрепено за вратата на хладилника? Със сигурност не беше Майк Уолас, нито Дан Радър. Затова стиснах зъби и го погледнах в лицето, макар че гледката беше ужасна. Не посмях да го прегърна от страх да не би вихрушката да се прехвърли в мен, но продължих да го потупвам по рамото.
— Мисля, че е жива и просто се е скрила някъде — промълви той. Гласът му още беше прегракнал, но в него се долавяше жалко упорство. Бас държа, че не казваше онова, в което вярваше, а в което искаше да вярва.
— Ами… няма лошо да го вярваш — казах. — Не е незаконно, нали? Пък и в крайна сметка не са открили трупа й или нещо подобно.