— Представям си, че е в Невада и пее в казиното на някой хотел — промърмори Ел Ти. — Не във Вегас или Рино — в големите градове няма да й обърнат внимание, обаче съм сигурен, че например в Уинемъка или в Ели ще има луд успех. Попаднала е в такова градче, видяла е табела „Търсим певица“, окачена на вратата на някой бар, и се е отказала да отиде при майка си. Първо на първо, не знам защо й е скимнало да ходи при старата, след като винаги е казвала, че изобщо не се разбират. Не знам дали си я чувал да пее, но повярвай, че го можеше. Вярно, не беше страхотна като онези, дето ги дават по телевизията, но беше добра. Когато за пръв път я видях, пееше в бара на хотел „Мариот“. В град Кълъмбъс, щата Охайо. Идва ми на ум и нещо друго… — Той се поколеба, сетне продължи, като сниши глас: — Проституцията е легална в Невада. Не във всички окръзи, но в повечето. Лулу може би работи в някой от веригата „пътуващи“ бардаци във фургон или в „Ранчо «Мустанг». В много жени има курвенска «жилка» и Лу беше от тях. Не че ми изневеряваше — затуй не мога да кажа от къде го знам, но съм сигурен. Тя… да, твърде възможно е да работи в подобно заведение.
Млъкна и се загледа в една точка; може би си представяше Лулубел в един от фургоните на прочутите пътуващи бардаци в Невада — носи само чорапи и духа на някакъв каубой, а от съседното помещение долита песента «Шест дни на път», изпълнявана от Стиви Ърл енд Дюкс, или пък звукът от телевизора, по който излъчват «Холивудски хроники». Лулубел е станала проститутка, но не е мъртва, а малкото й субаро, намерено изоставено край пътя, не означава нищо. Също както погледът на животно, наглед толкова съсредоточен, не означава нищо.
— Ще го повярвам, ако искам — промълви той, сетне избърса зачервените си очи.
— Разбира се — кимнах. — Така си е, приятел. — Същевременно се питах какво биха си помислили ухилените мъжаги, които слушаха историята му, докато нагъваха сандвичите си, ако видят този Ел Ти, този треперещ човек с бледо лице, подпухнали клепачи и пареща кожа.
— Мамка му — процеди той. — Наистина го вярвам. — Поколеба се, после повтори: — Наистина го вярвам.
Като се върнах у дома, заварих Розлин в леглото — беше издърпала завивката до брадичката си и се преструваше, че чете книга. Холи си беше отишла. Розлин беше в отвратително настроение, скоро разбрах защо. Оказа се, че жената, криеща се зад усмивката на Мона Лиза, си е паднала по моя приятел. Буквално е налапала въдицата. А съпругата ми определено беше против.
— Защо са му отнели шофьорската книжка? — попита, но преди да отговоря, добави: — Заради злоупотреба с алкохол, нали?
— Точно така. OUI. — Седнах на леглото и си свалих обувките. — Обаче оттогава изминаха почти шест месеца и ако той пази поведение още два, ще му върнат тапията. Мисля, че ще си я получи. Нали знаеш, че посещава сбирките на Анонимните алкохолици.
Съпругата ми изсумтя — очевидно информацията не й направи особено впечатление. Свалих си ризата, помирисах я под мишниците и я окачих в дрешника. Бях я носил само два часа по време на вечерята.
— Знаеш ли какво — подхвана Розлин, — цяло чудо е, че от полицията не го сгащиха натясно след изчезването на жена му.
— Разпитваха го — обясних, — но само за да получат възможно най-обширна информация. И дума не е ставало, че той я е очистил, Роз. Никога не са го подозирали.
— Брей, много си сигурен.
— Че защо да не съм? Знам туй-онуй. Един ден след заминаването си Лулубел е телефонирала на майка си от някакъв хотел в Източен Колорадо, а на другия ден отново й е позвънила от Солт Лейк Сити. И двата пъти Ел Ти беше на работното си място във фабриката. Беше на работа и в деня, в който намериха колата й край черния път близо до Калиенте. Следователно не я е убил, освен ако не притежава способността като по магия за секунди да се пренася на различни места. Освен това той и с пръст не би я пипнал, защото много я обичаше.
Розлин отново изсумтя, с което изразяваше недоверието си. С нея сме женени почти трийсет години, ала чуя ли този звук, винаги ме обзема желание да й извикам да престане, да се изтропа или да стане от цукалото, да каже каквото й е на езика или да си трае. Хрумна ми да й разкажа как Ел Ти се разрида, докато пътувахме към дома му, как почувствах, че в него сякаш бушува циклон, помитащ всичко, което не е приковано или привързано. Обаче не го направих. Жените не вярват на мъжките сълзи. Може да твърдят обратното, но дълбоко в душата си не вярват на мъжките сълзи.
— Защо не се обадиш в полицията? — подхвърлих. — Предложи им експертната си помощ. Посочи им подробностите, които са пропуснали, бъди като Анджела Лансбъри от «Убийство», написа тя“.