Огнян Сапарев
Теорията на контакта и практиката на флирта
… отношението Човек-Космос не е само общ за човечеството проблем, то е и проблем за всяка личност по отделно. То е като някогашния религиозен проблем — и нравствен, и философски, и въпрос на вътрешна потребност.
Романът на Любен Дилов „Тежестта на скафандъра“ е достатъчно популярен, за да е необходимо специално представяне, и достатъчно талантливо написан, за да се нуждае от защита пред читателите. Но тъкмо поради тези причини сме длъжни да направим някои пояснения.
Това е третото издание на романа, преведен на немски, унгарски и словашки език.
Първото е през 1969 г. и до появата на романа „Пътят на Икар“ — 1975 г. (най-амбициозната творба на Л. Дилов), той беше неговото най-значително произведение. Но и до днес „Тежестта на скафандъра“ си остава в жанрово отношение най-стегнатото и цялостно, излято сякаш „на един дъх“, произведение на известния наш писател, един от образците на българската научна фантастика.
Тежестта на скафандъра — това е физическата ограниченост на едно съществуване, всецяло зависимо от машините, без които човекът е отчайващо беззащитен сред ледения ужас на Космоса…
Тежестта на скафандъра — това е „фаталното“ програмиране на човека от условията на антропогенезиса и екологическата среда, от исторически формираното съзнание и култура…
Тежестта на скафандъра — това е хипотетичната, но напълно реална като възможност правно-нравствена отговорност, която човекът поема с излизането си в Космоса — като представител на земната цивилизация той става член на една надредна — галактическа Общност на Разума, чиито закони ще трябва тепърва да усвоява (съгласува, налага). Как ще го постигне? Ще съумее ли да подтисне „прекалено човешкото“ у себе си? И какво е в същност то — негова сила или слабост? И на какво друго би могъл да разчита?
Любен Дилов не обича категоричността. Неговата скептична писателска нагласа предпочита отворената дискусия, сблъскването на противоречиви гледни точки без дидактично-еднозначен отговор. „Тежестта на скафандъра“ е в същност един роман-дискусия; дискусията е осъществена и на сюжетно-персонажно, и на идейно-концептуално равнище. И нека не се заблуждаваме: авторът не се слива със своя герой-повествовател, чиято гледна точка не е нито единствена, нито винаги най-правилната.
Проблемен център на романа е остроумната „теория на контакта“ като космически флирт. Флиртът е „един несъзнателен блъф с добродетели“: несъзнателна лъжа, предизвикана от инстинкта за общуването, за спечелване на другия. В тази област не машините, а сърцата, жадуващи взаимност, могат да подскажат какво трябва да се прави. Но осъществяването на жадуваната взаимност може да стане само… посредством машините. Това не е единственият ироничен парадокс, срещата на двата разума придобива характер на спартакиада; добрите намерения довеждат до трагични резултати; самоунищожението на една форма на цивилизация довежда до възраждане на друга… и т.н. Полупародийното снизяване не е плод на несериозно остроумничене — то е неочакваната съпоставка-взаимопроникване на проблемно-абстрактното и житейски-анекдотичното, което характеризира художественото „моделиране“, което ражда обобщения на̀глед на „архитипа“.
Логиката на човешкото мислене, ценностната ориентация на човешката култура няма да се променят автоматично с излизането ни в Космоса. Нещо повече: тъкмо там може да се окаже, че е вече твърде късно за това. Амбициите на хомо сапиенс като „Космически човек“ го задължават да преразгледа себе си още като „планетен човек“: на земно равнище отношението към Природата е аналог на отношението към Космоса, а отношението към ближните — аналог на отношението към звездните братя по разум. Затова не трябва да възприемаме героите на Любен Дилов еднозначно: те носят в себе си и своето собствено отрицание, и своето оправдание, своята човешка агресивност и човешко благородство. Тези проблеми, кодирани в произведението, са важни, за да се усети нравственият патос на писателя — те ще получат по-откровено развитие в други творби на Любен Дилов.
„Тежестта на скафандъра“ предлага твърде „екзотичното“ за нашата литературна практика съчетание на философска есеистика и авантюрност, на размисъл и догадки. Трябва да признаем, че е осъществено с интелектуална дълбочина, жанрова изобретателност и художествена мярка — не особено чести в научнофантастичната литература. Напоследък нашият читател е достатъчно облагодетелствуван с такъв вид четиво от целия свят, така че би могъл сам да прецени казаното от мен.