Андреа Камилери
Теракотеното куче
Инспектор Монталбано #2
1
Ако се съдеше по това как се развиделява, денят се очертаваше наистина неприятен, тоест съставен както от моменти на яростен слънчев пек, така и от ледени проливни дъждове и всичко това гарнирано с внезапни вихрушки. Един от тези дни човек, който е подвластен на рязката промяна във времето и я усеща телом и духом, може да започне непрекъснато да си променя мнението, както правят онези тенекиени парчета, изрязани под формата на знаме или петел, които се въртят върху покривите във всички посоки дори при най-лекото подухване на вятъра.
Комисар Салво Монталбано открай време принадлежеше към тази злощастна категория и това му беше предадено от неговата майка, която беше доста непостоянна в настроенията си и често се заключваше на тъмно в спалнята заради главоболие. Тогава той не трябваше да вдига шум и се движеше на пръсти вкъщи. Баща му обаче в буря или тихо време поддържаше все едно и също здраве и мнението му никога не се променяше, независимо дали имаше дъжд, или слънце.
Дори и този път комисарят не опроверга природата си по рождение: току-що беше спрял с колата си на десетия километър на междуградското шосе Вигата — Фела, както му беше казано да направи, но веднага го обзе желанието да запали двигателя и да се върне в градчето, пращайки по дяволите операцията. Успя да се овладее, паркира по-добре автомобила на пътния банкет и отвори жабката, за да вземе пистолета си, който обикновено не носеше със себе си. Ръката му обаче остана да виси във въздуха, а той, неподвижен и удивен, продължи да се взира в оръжието си.
„Света Богородице! Вярно е!“ — помисли си той.
Вечерта, няколко часа преди да му се обади Джедже Гулота и да вдигне цялата тази дандания — Джедже беше дребен разпространител на лека дрога и организатор на бордея на открито, познат като Егрека — комисарят четеше криминален роман от един автор от Барселона, по който доста се увличаше и имаше същата фамилия като неговата, но с испанско звучене: Монталбан. Едно от изреченията го беше поразило особено: „Пистолетът, наподобяващ студенокръвен гущер, спеше“. Отдръпна ръката си леко отвратен и затвори жабката, оставяйки гущера да спи. Така или иначе, ако цялата тази история, която беше на път да започне, се окажеше някакъв капан, засада, дори и да искаше да вземе със себе си пистолета, онези щяха да го надупчат както си поискат с калашниците и тогава сбогом, моя любов. Можеше само да се надява, че Джедже, в името на годините, които бяха прекарали един до друг на един и същ чин в началното училище и продължилото помежду им приятелство дори когато бяха вече пораснали, не беше решил заради лични интереси да го продаде като свинско месо, разказвайки му някаква щуротия, за да го излъже и той да попадне в капана. Чак каквато и да е глупост точно не, но ако историята беше вярна, щеше да се окаже нещо сериозно и да се вдигне голям шум.
Въздъхна дълбоко и започна бавно да се изкачва, стъпка по стъпка, по един тесен и каменист коларски път между обширните лозови насаждения. Гроздето в тях беше трапезно, с кръгли и твърди зърна, наречено, иди го разбери защо, грозде „Италия“, единственото, което вирееше по тия места, защото, колкото до винения сорт, по тия терени беше по-добре да си спестиш разходите и труда за него.
Къщичката, с една стая отгоре и една отдолу, беше кацнала точно на върха на малкия хълм, полускрита от четирите огромни сарацински маслинови дървета, които почти изцяло я обграждаха. Беше точно такава, каквато Джедже му я описа. Вратата и прозорците й бяха с избеляла дограма, в предния двор имаше гигантски храст с каперси, а освен него и други по-малки с диви дини, от тези, които, щом ги докоснеш с върха на някоя тояга, се пръсват във въздуха и семената им се изсипват навън, един изтърбушен стол, обърнат с краката нагоре, стар цинков леген за вода, унищожен от ръждата, която на места беше издълбала дупки в него. Всичко останало беше завзето от тревата. Цялата тази обстановка допринасяше да се създаде впечатлението, че от години мястото е необитаемо, но това беше само една фалшива привидност и Монталбано благодарение на опита си беше станал твърде голям експерт, за да се остави да бъде заблуден. Дори беше убеден, че някой го наблюдаваше от вътрешността на къщичката, преценявайки намеренията му в зависимост от движенията, които щеше да направи. Спря се на три крачки от вратата, свали си сакото и го окачи на един маслинов клон, така че да могат да видят, че не е въоръжен, и се обади, без да повишава много глас, както когато приятел отива на гости на друг приятел.