— Мими, какво те прихваща?
— Как какво ме прихваща? Изкарах си акъла!
— Изплашил си се? И за какво?
— Обадиха се поне шест човека. Разказваха различни неща по отношение на подробностите, но всички бяха единодушни за същинската част: конфликт с престрелка, в която има мъртви и ранени. Единият дори говореше за кръвопролитие. Ти не си беше вкъщи, Фацио и другите бяха излезли с колата, без да кажат на никого нищо… Помислих си, че две и две правят четири. Сбърках ли?
— Не си сбъркал. Но не си го изкарвай на мен, а на телефона, негова е вината.
— Какво общо има телефонът?
— Има, и още как! Защото днес можеш да намериш телефон и в най-забутания плевник из селата. Тогава какво правят хората, които имат телефон подръка? Обаждат се. Разказват истински, измислени, възможни, невъзможни, сънувани неща, като в комедията на Едуардо5, как се казваше, ах, „Гласове отвътре“, раздуват, изпускат въздуха и никога не съобщават името на онзи, за когото говорят. Набират зелени номера, на които всеки може да изговори възможно най-големите глупости на този свят, без да поема отговорност за казаното! А междувременно специалистите по мафията се ентусиазират и съобщават: „В Сицилия намалява взаимопомощта между престъпниците, съучастничеството, страхът!“ Не са намалели изобщо, повишили са се само телефонните сметки.
— Монталба̀, не ме заглавичквай с твоите бръщолевения! Вярно ли е, че има умрели и ранени?
— Изобщо не е вярно. Не е имало конфликт, стреляхме само във въздуха. Галуцо сам си разби носа, а онзи се предаде.
— Онзи кой?
— Един укриващ се от правосъдието.
— Да, но кой?
Пристигането на задъхания Катарела го извади от неудобството на отговора.
— Комисерийо, би трябвало на тилифона да е гос’ин началника на областната дерекция на полицията.
— След това ще ти кажа — каза Монталбано, потъвайки в кабинета си.
— Скъпи ми приятелю, обаждам се, за да ви изкажа моите най-искрени поздравления!
— Благодаря.
— Направили сте страхотен удар, знаете ли!
— Имахме късмет.
— Изглежда, въпросното лице е много по-важно, отколкото винаги се е представяло.
— В този момент къде е?
— На път за Палермо. От отдел „Антимафия“ поискаха така, нямаше как да се избегне. Вашите хора не можаха дори да спрат в Монтелуза, трябваше веднага да продължат. Аз добавих една ескортираща кола с четирима от моите хора.
— Значи, вие не сте говорили с Фацио?
— Нямах нито начин, нито време. Почти нищо не знам за тази история. Затова ще ви бъда благодарен, ако днес следобед минете през кабинета ми и ми разкажете подробностите.
„Това е трудност“ — помисли си Монталбано, спомняйки си един превод от деветнайсети век на монолога на Хамлет. Но се ограничи да попита:
— В колко часа?
— Да кажем, към пет. Ах, да, от Палермо препоръчаха пълно мълчание относно операцията, поне засега.
— Ако зависеше само от мен…
— Не го казвам на вас, познавам ви много добре, мога да потвърдя, че в сравнение с вас рибите са бъбрива порода. Слушайте, по въпроса за…
Настъпи дълга пауза. Началникът на полицията спря, а и Монталбано нямаше желание да го слуша как му говори, защото едно досадно звънче беше започнало да дрънчи в главата му след тази възхвала: „Аз ви познавам много добре“.
— Слушайте, Монталбано — подхвана нерешително началникът, докато пред това негово колебание звънчето дрънчеше все по-силно.
— Кажете.
— Мисля, че този път няма да успея да избегна повишението ви в заместник-началник на областната дирекция на полицията.
— О, света Богородице! Ама защо?
— Не бъдете смешен, Монталбано.
— Извинете ме, но защо трябва да бъда повишаван?
— Що за въпрос? За това, което направихте тази сутрин.
Монталбано усети, че му става едновременно студено и топло, челото му беше потно, а гърбът замръзнал. Тази перспектива го ужасяваше.
— Господин началник, аз не съм направил нищо по-различно от това, което правят всеки ден колегите ми.
— Не го поставям под съмнение. Но за този арест конкретно, когато се разчуе за него, ще се вдигне голям шум.
— Няма ли никаква надежда?
— Хайде, не се правете на дете.
5
Едуардо де Филипо (1900–1984) — световноизвестен италиански драматург, поет, актьор, режисьор и пожизнен сенатор. — Б.пр.