Комисарят се почувства като риба тон в мрежата на смъртта, започна да му липсва въздух, отвори и затвори уста без причина, след това опита с един отчаян ход:
— Не можем ли да кажем, че е по вина на Фацио?
— Каква вина?
— Извинете ме, обърках се, исках да кажа заслуга.
— До по-късно, Монталбано.
Ауджело, който го причакваше зад вратата, направи въпросително изражение.
— Какво ти каза началникът?
— Говорихме за ситуацията.
— Хъм… Видът ти е един!
— Какво ми е на вида?
— Посърнал.
— Организмът ми не е смлял още онова, което изядох вчера на вечеря.
— Какво яде?
— Кило и половина сладки, правени с греяно вино.
Ауджело го погледна учудено, а Монталбано, който долавяше, че към него се приближава въпросът за името на укриващия се от правосъдието арестант, се възползва, за да смени темата и да вкара събеседника си в друг коловоз.
— Намерихте ли нощния пазач?
— Онзи от супермаркета ли? Да, аз го намерих. Крадците го ударили доста силно по главата, запушили му устата, завързали му ръцете и краката и го сложили в един голям фризер.
— Мъртъв ли е?
— Не, но ми се струва, че той самият не се чувства жив. Когато го извадихме оттам, изглеждаше като гигантски чироз.
— Имаш ли някаква хипотеза?
— Имам някаква половинчата идея, но е различна от тази на старши лейтенанта от карабинерите. Едно нещо обаче е сигурно: за да отмъкнат цялата тази стока, са използвали голям камион. А за да го натоварят, трябва да се е погрижила бригада поне от шест души, командвана от професионалист.
— Слушай, Мими, аз ще прескоча до вкъщи да си сменя дрехите и след това ще се върна.
На път за Маринела забеляза, че лампичката за горивото беше започнала да премигва. Спря на бензиностанцията, на която преди време беше станала една престрелка и се наложи да арестува бензинджията, за да му каже всичко, което е видял. Той обаче не беше злопаметен и веднага щом го зърна, го поздрави с онзи свой глас, достигащ до най-високите октави, от който го побиваха тръпки. След това напълни догоре резервоара, преброи парите и погледна комисаря:
— Какво става? По-малко ли съм ти дал?
— Не, господине, парите са точно. Исках да ви кажа нещо.
— Казвай! — рече му нетърпеливо Монталбано, защото ако онзи само още малко продължеше да му говори, нервите му щяха да се скъсат.
— Погледнете камиона там — посочи му голямото превозно средство с ремарке, спряно на паркинга зад бензиностанцията. Платнището му беше добре опънато, за да скрие товара. — Рано тази сутрин — продължи човекът, — когато отворих, камионът беше вече тук. Минаха четири часа и все още никой не е дошъл да си го прибере.
— Погледна ли дали някой не спи в кабината?
— Да, господине, вътре в нея няма никой. Има и още нещо, което е странно — ключовете висят на мястото си. Първият, който се появи, може да го подкара и да го открадне.
— Заведи ме да видя — каза Монталбано внезапно заинтересуван.
4
Дребен, мустаци като миши опашки, антипатична усмивчица, очила със златни рамки, кафяви обувки, кафяви чорапи, кафяв костюм, кафява риза, кафява вратовръзка, не друго, а някакъв кафяв кошмар беше Кармело Инграсия, собственикът на супермаркета. Той изглади с пръсти гънката върху десния крачол, кръстосал го върху левия, и изрецитира за трети път своето сбито тълкувание на фактите.
— Било е шега, комисарю, искали са да ме вземат на подбив.
Монталбано се беше вторачил в химикалката, която държеше в ръце. Съсредоточил се беше в капачката й, извади я, разгледа я отвътре и отвън, като че ли преди това никога не беше виждал подобен предмет, духна в нея, за да я почисти от някакви невидими прашинки, погледна я отново, но не остана удовлетворен, поиздуха я отново и я остави върху бюрото си. Отвъртя металния й връх, позамисли се малко над него и го остави до капачката. Внимателно разгледа централната й част, която стоеше в ръката му, подреди я близо до другите две части и дълбоко въздъхна. По този начин успя да се успокои и да обуздае импулса си, който за миг почти го беше надвил, да се изправи, да се доближи до Инграсия и да му забие юмрук в лицето, а след това да му каже:
— Кажете ми честно, според вас шегувам ли се, или го правя наистина?
Торторела, който присъстваше на срещата и познаваше някои от реакциите на шефа си, видимо се успокои.