Изненадата беше една от неизменните подправки в ястията на Аделина. Взе блюдата, бутилка вино, хляб, пусна телевизора и се настани на масата. Харесваше му да се храни сам и мълчаливо да се наслаждава на хапките си. Сред многото неща, които го свързваха с Ливия, може би беше и това, че когато ядеше, не говореше. Помисли си, че по отношение на вкусовете беше по-близо до Мегре, отколкото до Пепе Карвальо, главния герой от романите на Монталбан, който се тъпчеше с гозби, способни да подпалят дори стомаха на акула.
Гледаше националните телевизии и от тях научаваше, че е надвиснала гнусна атмосфера на безпокойство, защото самото управляващо мнозинство се беше оказало разединено заради закон, който отменяше предсрочното освобождаване от затвора на хора, разграбили половината държава. Магистратите, разкрили тайните на политическата корупция, съобщаваха, че подават оставка в знак на протест, а лекият полъх на бунт оживяваше интервютата с обикновените хора.
Превключи на първата от местните телевизии — „Телевигата“, която беше официоз по наследство, независимо какво беше правителството — червено, черно или небесносиньо. Говорителят дори не споменаваше за залавянето на Тано Гърка, казваше само, че няколко съвестни граждани съобщили на комисаря на Вигата за една колкото оживена, толкова и загадъчна престрелка призори в местност, наречена Ореха, но следователите, пристигнали незабавно на мястото, не открили нищо подозрително. За ареста на Тано не спомена дори журналистът от „Свободна мрежа“ Николо Дзито, който не криеше, че е комунист. Знак, че новината, за щастие, не беше излязла навън. Дзито обаче напълно неочаквано заговори за странния обир в супермаркета на Инграсия и за необяснимото откриване на камиона с цялата стока, която беше отмъкната. Съобщи също за всеобщото мнение, че превозното средство е било изоставено след спор между съучастниците при подялбата на откраднатата стока. Но той не беше съгласен, защото според него нещата, изглежда, се бяха развили по друг начин и проблемът, разбира се, беше доста по-сложен.
— Комисар Монталбано, обръщам се директно към вас. Вярно ли е, че историята е много по-заплетена, отколкото изглежда? — попита накрая журналистът.
Като чу, че се обръщат лично към него, и видя очите на Дзито, които го гледаха от апарата, докато се хранеше, Монталбано се задави, разкашля се и започна да ругае.
След като приключи с яденето, си сложи банския и влезе във водата. Беше ледена, но плуването го възвърна към живот.
— Ще ми разкажете ли как точно се развиха нещата? — попита началникът на областната дирекция на полицията.
Покани комисаря да влезе в кабинета му, станал на крака го пресрещна и прегърна поривисто.
В този момент Монталбано, абсолютно неспособен да лъже и да разказва измишльотини на честни и уважавани хора, беше принуден да го направи. Пред престъпниците обаче лъжеше без окото му да мигне, можеше дори да потвърди, че е видял луната цялата в дантели. Не само фактът, че уважаваше началника си, но и поради това, че той се държеше с него понякога бащински, го изпълваше с безпокойство как да отговори на предложението му. Изчерви се, изпоти се, смени няколко пъти позата си в креслото, все едно беше неудобно. Началникът на полицията забеляза затруднението на комисаря, но го придаде на притеснението, което Монталбано изпитваше всеки път, когато говореше за своя сполучлива акция. Не беше забравил и как на последната пресконференция пред камерите, комисарят заекваше дълго и мъчително, а облещените му очи танцуваха като пияни.
— Бих помолил за един съвет, преди да започна да разказвам.
— На ваше разположение съм.
— Какво трябва да напиша в рапорта?
— Що за въпрос е това, извинете? Никога ли не сте правили рапорти? В тях се описват произшествията, които са се случили — отговори му хладно и леко озадачен началникът. И с оглед на това, че комисарят все още не се решаваше да заговори, продължи: — Всъщност вие сте съумели ловко и смело да извлечете облагата от една случайна среща и да я превърнете в успешна полицейска акция, съгласен съм, но…