„Голям лайнар“ — помисли си мълниеносно комисарят, но не каза нищо.
— Погледна ме все едно съм някакъв миризливец, някакъв бедняк, просещ милостиня. Продължи да се взира в мен още малко, а после каза: „Знаеш ли, че в такъв вид не можеш да се представиш пред господин префекта?“ — Беше наранен от абсурдното отношение на своя колега и едва се сдържаше да говори по-тихо. — И на всичкото отгоре ме гледаше ядосано, като че ли вината беше моя! После излезе, мърморейки. След това дойде друг колега, донесе ми сако и чиста риза.
— Сега аз ще говоря — намеси се Фацио, изтъквайки по-високия си чин от него. — Накратко, от три следобед до полунощ вчера вечерта всеки от нас е бил разпитван осем пъти от осем различни човека.
— Какво искаха да знаят?
— Как сме го арестували.
— В интерес на истината мен ме разпитваха десет пъти — каза с определена гордост Джермана.
— Към един през нощта ни събраха на едно място — продължи Фацио — и ни заведоха в някаква голяма стая, нещо като просторен офис, в който имаше два дивана, осем стола и четири маси. Изключиха телефоните и взеха апаратите със себе си. След това ни изпратиха четири смрадливи сандвича и четири топли бири, които приличаха на пикня. Настанихме се по-удобно и към осем тази сутрин дойде някакъв, който ни каза, че може да се върнем във Вигата. Нито приятен ден, нито „марш оттук“, както се казва на куче, когато искаш да го изгониш. Нищо.
— Добре — каза Монталбано. — Какво искате да правите? Отивайте си вкъщи, починете си и се върнете тук късно следобед. Уверявам ви, че тази история ще я разкажа на началника на областната дирекция на полицията.
— Ало? Обажда се комисар Салво Монталбано от Вигата. Бих искал да говоря с комисар Артуро Шакитано.
— Останете на линия, ако обичате.
Монталбано взе лист и химикалка. Нарисува нещо, без да се замисли, и чак след това си даде сметка, че е нарисувал задник, седнал върху тоалетна чиния.
— Съжалявам, но комисарят е на събрание.
— Слушайте, кажете му, че може би и аз съм на събрание, така ще сме квит. Той да прекъсне своето за пет минути, аз ще направя същото с моето, така и двамата ще сме щастливи и доволни — добави няколко лайна под изхождащия се задник.
— Монталбано? Какво има? Извини ме, но времето ми е малко.
— Моето също. Слушай, Шакитанов…
— Как така Шакитанов? Що за дивотии ми говориш?
— Ах, не се ли казваш така? Не си ли част от КГБ?
— Не ми е до шеги.
— Аз обаче не се шегувам. Обаждам ти се от кабинета на началника на полицията. Той е възмутен от начина, по който си се отнесъл с моите хора, точно по почина на КГБ. Обеща ми, че още днес ще пише на министъра.
Явлението беше необяснимо, но въпреки това му се случи: видя през кабела на телефона как Шакитано пребледня, всеизвестен с това, че беше един малодушен близач на задници. Лъжата на Монталбано го беше поразила като кроше в главата.
— Какво говориш? Трябва да ме разбереш, че аз, като отговорен за сигурността…
Монталбано го прекъсна:
— Сигурността не изключва любезност — каза лаконично той, чувствайки се като пътен знак от типа: „Изпреварването не изключва предпазливост“.
— Ама аз бях много любезен! Предложих им бира и сандвичи!
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но въпреки бирата и сандвичите случката ще има продължение на по-високо равнище. Впрочем, успокой се, Шакитано, вината не е твоя. Който се е родил кръгъл, не може да умре квадратен.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че ти, след като си се родил глупак, не можеш да умреш умен. Искам писмо, което да е адресирано до мен, и в него надълго и нашироко да похвалиш моите хора. Искам до утре да е при мен. Дочуване.
— Мислиш ли, че ако ти напиша писмото, началникът на полицията няма да предприеме действия?
— Ще бъда искрен: не знам дали той ще започне, или няма да започне действия. Но ако съм на твое място, бих написал писмото. За да си защитя гърба. И дори бих написал вчерашна дата. Добре ли се изразих?
Даде изблик на чувствата си и му стана по-добре. Обади се на Катарела.
— В кабинета си ли е заместникът ми Ауджело?
— Не, господине, но преди малко се обади. Каза, че пресмятайки разстоянието, на което се намира, след около десетина минути ще е в участъка.
Възползва се от чакането и през това време се зае с фалшивия рапорт, защото онзи, истинския, го беше написал вкъщи предната вечер. По някое време Ауджело почука и влезе.