— Търсил си ме?
— Какво ти струваше да дойдеш в участъка малко по-рано?
— Извинявай, ама бях зает чак до пет сутринта, след това се върнах вкъщи, заспал съм и не е за говорене.
— Бил си зает с някоя от онези курви, които ти харесват на теб ли? Дето не тежат по-малко от сто и двайсет килограма?
— Ама Катарела нищо ли не ти е казал?
— Каза ми, че ще дойдеш със закъснение.
— Тази нощ към два часа е станал смъртоносен инцидент. Отидох на мястото и си помислих, че е по-добре да те оставя да спиш, тъй като случката не беше важна за нас.
— Заради мъртвите може би е важна.
— Мъртвият е само един. Спускал се е от Катена с бясна скорост, очевидно спирачките му са отказали и се е забил под един камион, който се е движел в обратната посока и е започвал да се изкачва. Горкият човечец, умрял е на място.
— Познаваше ли го?
— Разбира се, че го познавах. Дори и ти. Кавалер Мизурака.
— Монталбано? Току-що ми се обадиха от Палермо. Не само че е необходимо да се направи пресконференция, но е важно тя да има определен отзвук. Нужна е заради тяхната стратегия. Ще дойдат журналисти и от други градове, ще съобщят новината и по националните информационни емисии. Всъщност работата е дебела.
— Ще искат да покажат, че новото правителство не само че не загърбва борбата с мафията, ами дори става още по-активно.
— Монталбано, какво ви прихваща?
— Нищо, чета заглавията за вдругиден.
— Пресконференцията е обявена за утре сутринта в десет. Исках да ви уведомя навреме.
— Благодаря ви, господин началник, но аз какво общо имам?
— Монталбано, аз съм мил и драг, но до определен момент. Разбира се, че вие имате общо, и още как! Не се правете на дете!
— И какво трябва да кажа?
— О, господи, благословени! Ще кажете това, което сте написали в рапорта.
— Кой рапорт?
— Не чух добре. Какво казахте?
— Нищо.
— Опитайте се да говорите ясно, без да произнасяте неправилно думите и без да гледате в земята. А, ръцете. Решете един път завинаги къде да ги сложите и ги дръжте там. Не правете като последния път, когато журналистът от „Кориере“ ми подсказа на висок глас, че трябва да ви ги отрежа, за да ви накарам да се почувствате по-удобно.
— Ако започнат да ме „въпросират“?
— Разбира се, че ще ви „въпросират“, нека да използвам и аз вашия изкълчен италиански. Журналисти са, нали? Приятен ден.
Тъй като беше твърде изнервен заради случващото се и за онова, което щеше да се случи на следващия ден, не го сдържаше в офиса. Излезе и мина през обичайния дюкян, взе си голяма кесия с печена леблебия, солени тиквени семки и фъстъци и се отправи към кея. Когато стигна в основата на фара и се обърна, за да се върне назад, се озова лице в лице с Ернесто Бонфильо, собственик на туристическа агенция и голям приятел на скоро споминалия се кавалер Мизурака.
— Нищо ли не може да се направи? — нахвърли му се почти Бонфильо.
Монталбано, който се опитваше да извади парче ядка от американски фъстък, което се беше задръстило между два от зъбите му, го погледна шашардисано.
— Питам нищо ли не може да се направи? — повтори му Бонфильо, твърд като земята, и на свой ред го погледна накриво.
— В какъв смисъл да се направи?
— В смисъл за моя нещастен и оплакван покойник.
— Желаете ли? Заповядайте! — каза комисарят, подавайки му кесията.
— Да, благодаря — отвърна му другият, като си взе шепа ядки.
Паузата послужи на Монталбано да разгледа по-добре събеседника си, който освен много близък приятел на кавалера, беше човек, изповядващ крайнодесни убеждения и май една от дъските му хлопаше.
— Вие говорите за Мизурака?
— Не, за дядо ми.
— И аз какво трябва да направя?
— Да арестувате убийците. Ваше задължение е.
— И кои би трябвало да са тия убийци?
— Не би трябвало, те са. Отнася се за членовете на провинциалния комитет на партията, които не бяха достойни да го имат в редиците си. Те са го убили.
— Извинете, но не беше ли катастрофа?
— Ах, и вие вярвате, че пътните инциденти стават случайно?
— Бих казал — да.
— И грешите. Ако някой ги нарича инциденти, винаги има друг, готов да ги предизвика. Ще дам пример, за да съм по-ясен. Мими Крапандзано умря от удавяне в края на миналата година, докато е плувал. Случайна смърт. Но, питам се аз, на колко години беше Мими, когато се спомина? На петдесет и пет. Защо му е трябвало на тази възраст да се прави на бабаит и да се къпе в студа, нещо, което е правил като момче? Отговорът е следният: защото се беше оженил преди по-малко от четири месеца за млада двайсет и четири годишна жена от Милано. Докато се разхождали по стръмния бряг на морето, тя го попитала: „Скъпи, вярно ли е, че през февруари ти си се къпал в това море?“. „Разбира се“ — отговорил й Крапандзано. Младата съпруга, очевидно отегчена от по-възрастния си мъж, въздъхнала. „Какво ти е?“ — попитал я като глупак Крапандзано. „Съжалявам, че аз вече не мога да видя как си го правил“ — казала мръсницата. Без да каже нито дума, Крапандзано се съблякъл и се хвърлил във водата. Ясно ли се изразих?