— Много ясно.
— Сега да се върнем към господата от провинциалния комитет на партията в Монтелуза. След първото събрание, приключило с кавга, вчера вечерта е имало друго. Кавалерът и други заедно с него поискали комитетът да направи изявление против указа на правителството, благодарение на който крадците отървават затвора, и да го разпрати по вестниците. Останалите обаче не мислели като него. В един определен момент някакъв казал на Мизурака, че е развалина, втори се обадил, че му напомня за старите сицилиански кукли, извадени от нафталина, а трети го нарекъл дърт глупак. Всичките тези неща ги научих от един приятел, който е присъствал. Накрая секретарят, гадняр, който дори не е сицилианец, фамилията му е Бирагин, му казал да бъде така любезен и да се отправи към вратата, защото нямал никакво право да присъства на събранието. Това е вярно, но никой преди това не си го е позволявал. Приятелят ми се качил на своето фиатче „Чинкуеченто“ и си тръгнал към Вигата. Със сигурност кръвта му е кипяла, но са го направили нарочно, за да го накарат да се затрие от нерви. А вие сте тръгнали да ми разправяте, че било катастрофа?
Единственият начин да се разговаря с Бонфильо беше да се поставиш точно на неговото ниво. Комисарят беше наясно с това от предишен опит.
— Вие имате ли си някой телевизионен герой, който да ви е особено антипатичен?
— Поне сто хиляди, но Майк Бонджорно9 е най-лошият от всички. Когато го видя, стомахът ми се обръща и ми идва да си счупя телевизора.
— Добре. И ако вие, след като сте чули този водещ, се качите в колата, ударите се в някоя стена и се утрепете, аз какво би трябвало да направя според вас?
— Да арестувате Майк Бонджорно — отговори му решително другият.
Върна се в офиса, чувствайки се по-спокоен, защото логиката на Ернесто Бонфильо го беше развеселила и разсеяла.
— Нещо ново? — попита на влизане.
— Има лично писмо до вас, което току-що дойде по пощата — каза му Катарела и подчерта, сричайки: — Лич-но.
На бюрото му имаше картичка от баща му и няколко служебни съобщения.
— Катаре, къде си сложил писмото?
— Казах ви, че е лично! — засегна се полицаят.
— Какво означава това?
— Означава, че щом е лично, трябваше да ги накарам да го доставят на съответната личност.
— Добре де, ама личността е тук, пред теб, а писмото къде е?
— Там, където трябваше да отиде. Където личността лично живее. Казах на пощальона да го занесе във вашия дом, господин комисерийо, в Маринела.
Пред гостилницата „Свети Калоджеро“ стоеше, за да подиша малко чист въздух, собственикът й, който беше и готвач в нея.
— Комисарю, какво правите, ще ме подминете ли?
— Отивам да си ям вкъщи.
— Ех, направете както ви е угодно, но аз имам едни раци за печене, които все едно не ги ядеш, а ги сънуваш.
Монталбано влезе, победен повече от представата за тях, отколкото от желанието. След като приключи с яденето, отдалечи приборите, кръстоса ръцете си върху масата, подпря главата си на тях и задряма. Почти винаги се хранеше в една заличка с три маси. На сервитьора Серафино не му беше трудно да отклонява клиентите към големия салон, за да може комисарят да остане на спокойствие. Към четири часа, когато заведението вече беше затворено, а Монталбано не даваше никакви признаци на живот, собственикът му приготви чаша силно кафе и деликатно го събуди.
6
Напълно беше забравил за свръхличното писмо, предизвестено му от Катарела. Дойде му на ум за него едва когато го настъпи, докато влизаше в дома си. Пощальонът го беше пъхнал под вратата. Адресът изглеждаше като написан върху анонимно писмо. „Монталбано — Полицейски участък“, а горе вляво — обозначението: лично. От което, за съжаление, всички мозъчни връзки в главата на Катарела бяха дали накъсо.
9
Майк Бонджорно (1924–2009) телевизионен и радиоводещ, считан за основател на италианската телевизия заедно с Раймондо Вианело, Пипо Баудо, Корадо и Енцо Тортора. — Б.пр.