— Ти си дървена глава, която ми говори глупости. Това е работа за младежи онанисти.
Обидено, твърдото му достойнство се оттегли. Монталбано си сложи гащи, суха хавлия на раменете, взе си един стол и седна на верандата, която гледаше към плажа.
Взираше се в морето, което много бавно се проясняваше, след това започна да придобива цвят и да се нашарва от жълтите лъчи на слънцето. Очертаваше се един хубав ден и комисарят се почувства ободрен, готов за действие. Бяха му дошли някакви идеи, след като прочете писмото от кавалера, а къпането му помогна да ги сложи в ред.
— Не може да се появите на пресконференцията облечен така — каза му нравоучително Фацио, измервайки го строго с поглед.
— Ти да не вземаш уроци от тези в отдел „Антимафия“? — отвори издутия найлонов плик, който държеше в ръката си, Монталбано. — Тук имам панталони, сако, риза и вратовръзка. Ще се преоблека, преди да тръгна за Монтелуза. Всъщност свърши ми една работа: извади ги и ги сложи на стол, защото ще се измачкат.
— Те вече са се измачкали. Но не говорех за дрехите, а за лицето ви. На всяка цена трябва да отидете на бръснар. На всяка цена — повтори Фацио, който познаваше добре комисаря и знаеше какво му струва това.
Прекарвайки ръката си през главата чак към тила, Монталбано се съгласи, че косите му имаха нужда от подстрижка. Изведнъж помръкна:
— Днес ще е много калпав ден! — предсказа той и преди да излезе, нареди, докато се разкрасява, някой да отиде да потърси Кармело Инграсия и да го доведе в участъка.
— Ако ме попита защо, какво да му отговоря? — поинтересува се Фацио.
— Няма да му отговаряш.
— Ами ако настоява?
— Ако настоява, му кажи, че искам да знам откога не си е правил клизма. Така добре ли е?
— Трябва ли да се дразним?
Бръснарят, неговият чирак и някакъв клиент, седнал на един от двата въртящи се стола, едва побиращи се в салона, който в действителност беше мазе под стълбищата, разговаряха оживено. Щом видяха комисарят да се появява, веднага замлъкнаха. Монталбано влезе с лице, което той самият наричаше „бръснарско“, тоест с уста, заприличала на процеп, съмнително присвити очи, навъсени вежди и изражение същевременно презрително и строго.
— Добър ден, да почакам ли?
Дори гласът му излизаше нисък и дрезгав.
— Не, господине! Комисарю, сядайте.
Докато Монталбано се настаняваше на свободния стол, бръснарят със забързани движения като във филм на Чарли Чаплин показа на клиента свършената работа, като приближи огледалото зад тила му, махна пешкира от него и го хвърли в коша, взе друг чист и го сложи върху раменете на комисаря. Клиентът, който отказа обичайното изчеткване от страна на чирака, след като измънка „Приятен ден“, буквално избяга.
Ритуалът по бръсненето и подстригването, извършен в пълно мълчание, беше бърз и тъжен. Нов клиент тръгна да влиза, отмествайки завесата с мъниста, но като подуши каква е обстановката и разпозна комисаря, каза:
— Ще мина после — и избяга.
По пътя на връщане към полицейското управление Монталбано усети, че около него се разнася някаква неопределена, но гадна миризма, нещо между терпентин и определен вид пудра, която са използвали леките жени преди трийсетина година. Бяха неговите коси, които смърдяха така.
— В кабинета ви е Инграсия — каза му с нисък глас Торторела, като че ли се отнася за някакво заклинание.
— Къде е отишъл Фацио?
— Вкъщи, за да се преоблече. Обадиха се от дирекцията на полицията. Казаха, ако е възможно, на пресконференцията да присъстват също Фацио, Гало, Галуцо и Джермана.
„Вижда се, че от обаждането ми до онзи лайнар Шакитано е имало ефект“ — помисли си Монталбано.
Инграсия, който този път беше облечен изцяло в бледозелено, понечи да се изправи.
— Спокойно, спокойно — каза комисарят, сядайки на свой ред зад бюрото си.
Прекара разсеяно ръка по косите си и веднага миризмата на терпентин и пудра се усети още по-силно. Разтревожен, поднесе пръстите си към носа, подуши ги и получи потвърждение за подозрението си. Но нищо не можеше да направи, защото в банята на полицията не държеше шампоан. Изведнъж „бръснарското му лице“ се завърна. Като го видя така внезапно да се променя, Инграсия се притесни и раздвижи върху стола:
— Какво има? — попита той.
— В какъв смисъл, извинете?
— Ами… Във всякакъв — смути се Инграсия.