— Не.
— Няма да ви губя времето, кълна ви се.
— Не.
— Комисар Монталбано ли е на телефона? Аз съм Спингарди, Атилио Спингарди от РАИ — Палермо. Подготвяме кръгла маса на тема…
— Не.
— Ама оставете ме да довърша!
— Не.
— Любов моя, Ливия съм. Как се чувстваш?
— Добре. Защо?
— Току-що те видях по телевизията.
— О, господи! Видели са ме из цяла Италия?
— Мисля, че да. Знаеш ли, беше съвсем кратко.
— Чуваше ли се това, което казвах?
— Не, само гласът на говорителя. На теб ти се виждаше само лицето и точно затова се разтревожих. Беше жълт като лимон.
— Цветно ли беше?
— Разбира се. От време на време си слагаше ръката на очите и челото.
— Болеше ме главата и светлините ме дразнеха.
— Мина ли ти?
— Да.
— Комисар Монталбано? Аз съм Стефания Куатрини от „Да съм жена“. Бихме искали да ви интервюираме по телефона, може ли да останете на линия?
— Не.
— Става въпрос само за няколко секунди.
— Не.
— Имам честта да говоря лично с известния комисар Монталбано, който дава пресконференциите ли?
— Не ми късайте нервите!
— Не, бъди спокоен, тях не искаме да ти скъсаме, но задника — да!
— Кой се обажда?
— Говори твоята смърт. Искам да ти кажа, че няма да ти се размине, рогоносецо, комедианте! Кого си мислиш, че ще измамиш с целия този театър, който изигра с твоя приятел Тано? Точно затова ще си платиш, защото се опита да ме изиграеш.
— Ало? Ало?
Връзката прекъсна. Монталбано нямаше време да осъзнае тези заплашителни думи, да помисли върху тях, защото разбра, че настоятелният звън, който от известно време чуваше сред суматохата от тези обаждания, е този от входния звънец. Кой знае защо, се самонави, че е някой журналист, който е по-голям специалист от другите и беше решил директно да му се представи. Затича се разгневено към вратата и без да отваря, извика:
— Кой, по дяволите, е?
— Началникът на полицията.
Какво искаше от него в къщата му в този час и без дори да го предупреди? Удари с ръка бравата и отвори вратата.
— Добър ден, заповядайте — направи му път да мине.
Началникът му не се помръдна.
— Нямаме време. Приведете се в ред и ме настигнете в колата.
Обърна му гръб и се отдалечи.
Преминавайки покрай голямото огледало на гардероба, Монталбано разбра какво искаше да каже онзи с това „приведете се в ред“. Беше чисто гол.
По колата нямаше надписи „Полиция“, а само знаци, че е под наем. На шофьорското място седеше облечен в цивилни дрехи полицай от областната дирекция на полицията в Монтелуза, когото той познаваше. Веднага щом се настани, началникът на дирекцията заговори.
— Извинете ме, че не успях да ви уведомя, но телефонът ви даваше непрекъснато заето.
— Така е.
Можеше да го прекъсне, разбира се, но това не отговаряше на неговите маниери на любезен и дискретен човек. Монталбано не му обясни защо телефонът не му беше дал покой, не беше нужно. Шефът му беше помръкнал, както никога не го беше виждал, лицето му беше напрегнато, а устата му — изкривена наполовина в нещо като гримаса.
След около четирийсет и пет минути, откакто бяха тръгнали по шосето от Монтелуза за Палермо, а шофьорът караше като луд, комисарят започна да разглежда онази част от пейзажа от неговия остров, която му харесваше.
„Наистина ли ти харесва?“ — беше го попитала изумено Ливия, когато преди няколко години я беше довел по тези места.
Неплодородни хълмове, почти като гигантски надгробни могили, покрити само с пожълтели стърнища от изсъхнала трева, изоставени от човешката ръка заради настъпилите поражения от сушата и зноя или просто от умората заради загубената още в началото борба. Хълмове, които от време на време бяха накъсани от сивите островърхи скали, абсурдно родени от нищото или може би паднали от високото, като сталактити и сталагмити в тази дълбока и без таван пещера под открито небе, каквато беше Сицилия. Нарядко къщи, всичките само на приземен етаж, с типичните си покриви, събиращи дъждовната вода. Квадрати от наредени един върху друг камъни, поставени накриво, като че ли неочаквано бяха издържали на яростното изкривяване на земния гръб, който не искаше да ги усеща върху себе си. Да, по тях имаше някое и друго зелено петно, но не от дървета или насаждения, а от агаве11, лициум, метличини, гладиоли, но хилави, напрашени и на път да се предадат.
11
Агаве — вид пустинно растение с големи, удължени месести листа, завършващи на върха с бодил. Цъфтят много рядко, на 40–60 години, откъдето идва и другото му наименование — столетник. — Б.пр.