— Един мой познат. Срещнахме се по пътя, докато идвах насам, той ме последва и ми предложи питие.
— До каква степен го познаваш?
Ингрид стана сериозна и една бръчка проряза челото й.
— Ревнуваш ли?
— Не, знаеш го добре, а пък и нямам основание. Но още щом го видях, изпитах неприязън към него. Как се казва?
— Хайде, Салво, какво ти пука?
— Кажи ми как се казва.
— Бепе… Бепе де Вито.
— И какво работи, за да си позволи ролекса, поршето и всичко останало?
— Търгува с кожи.
— Спала ли си с него?
— Да, струва ми се, че беше миналата година. Дори ми предложи да направим бис. Аз обаче от тази единствена среща нямам приятни спомени.
— Перверзен тип?
Ингрид го погледна за момент, след това избухна в такъв смях, че барманът подскочи.
— Какво смешно има?
— Заради физиономията, която направи на добър и възмутен полицай. Не, Салво, точно обратното. Той е напълно лишен от фантазия. Споменът, който ми е останал от него, е за една задушаваща безполезност.
Монталбано направи знак на мъжа с опашката да се приближи до масата им и докато онзи идваше усмихнат, Ингрид погледна комисаря с разтревожено изражение.
— Добър вечер. Знаете ли, че ви познавам? Вие сте комисар Монталбано.
— Боя се, за ваше съжаление, че ще трябва да ме опознаете още по-добре.
Другият се обърка, уискито затрепери в чашата му, а кубчетата лед леко се раздрънчаха в нея.
— Защо казахте „за съжаление“?
— Вие се казвате Джузепе де Вито и търгувате с кожи?
— Да… но не разбирам.
— Ще разберете, като му дойде времето. В един от следващите дни ще ви призоват в областната дирекция на полицията в Монтелуза. И аз ще бъда там. Ще имаме начин да си поговорим по-надълго.
Мъжът с опашката, който изведнъж пребледня, остави чашата върху масичката, защото не можеше да я задържи неподвижно в ръката си.
— Бихте ли били така любезен да ми кажете нещо предварително… да ми обясните…
Монталбано направи физиономия на човек, който изведнъж е обзет от неудържим порив на щедрост.
— Вижте, само защото сте приятел на госпожата, която присъства тук… Вие познавате ли един немец, някой си Курт Сукерт?
— Заклевам ви се, никога не съм чувал за него — отвърна, докато изваждаше от джоба си носна кърпа в цвят жълто канарче и започна да попива потта от челото си.
— Щом ми отговаряте така, тогава нямам какво друго да добавя — отвърна му ледено комисарят. Измери го с поглед и му направи знак да се доближи още повече: — Ще ви дам само един съвет, не се правете на хитрец. Приятна вечер.
— Приятна вечер — отговори машинално Де Вито и дори без да погледне Ингрид, бързешком се изниза.
— Ти си щур човек — каза му спокойно Ингрид, — а също и подлец.
— Да, вярно е. От време на време нещо ме прихваща и ставам такъв.
— Този Сукерт съществува ли наистина?
— Съществувал е. Но той се е наричал Малапарте. Бил е писател.
Чуха рева на поршето и изсвирването на гумите му.
— Сега олекна ли ти? — попита го Ингрид.
— Достатъчно.
— Знаеш ли, разбрах веднага щом влезе, че си в лошо настроение. Ще ми кажеш ли какво е станало?
— Бих могъл, но не си заслужава. Неприятности в работата.
Монталбано беше предложил на Ингрид да остави колата си на паркинга пред бара, защото след това щяха да минат оттам, за да си я вземе. Ингрид не го попита нито накъде са тръгнали, нито какво ще правят. Изведнъж Монталбано я попита:
— Как вървят нещата със свекъра ти?
Гласът на Ингрид стана радостен:
— Добре! Трябваше да ти го кажа още в началото, извини ме. Със свекър ми всичко е наред. От два месеца ме е оставил на мира и повече не ме търси.
— Какво е станало?
— Не знам, не ми каза. Последният път беше на връщане от Фела. Бяхме ходили на сватба. Мъжът ми не можа да дойде, а свекърва ми не се чувстваше добре. Всъщност бяхме само двамата. В един момент той тръгна по някакъв второстепенен път и продължи така няколко километра. Спря между дърветата, накара ме да сляза, съблече ме, хвърли ме на земята и ме изчука с обичайната си неудържимост. На следващия ден отпътувах със съпруга си за Палермо. Когато се върнах след седмица, свекър ми изведнъж се беше състарил и трепереше. Оттогава почти ме отбягва. Затова сега мога да се озова лице в лице с него в някой коридор вкъщи, но без страх, че ще бъда притисната към стената от двете му ръце — едната върху гърдите ми, а другата между краката ми.