Разпръснаха се.
След два часа, обезверени, се събраха близо до колите. Слънцето напичаше. Бяха изпотени; добре, че предвидливият Фацио беше донесъл термоси с кафе и чай.
— Да опитаме отново — каза Монталбано. — Но не оглеждайте само скалата, взирайте се и по земята, възможно е нещо странно да ви направи впечатление.
Започнаха отново да търсят и след около половин час Монталбано чу в далечината гласа на Галуцо:
— Комисарю! Комисарю! Елате тук!
Монталбано отиде при полицая, а той оглеждаше тази страна на скалния зъбер, която беше най-близо до междуградския път, който водеше към Фела.
— Погледнете!
Бяха се опитали да изличат следите, но на едно място върху терена се виждаха следи от гуми, оставени от голям камион.
— Идват от тази страна — каза Галуцо и посочи скалата, но докато изричаше думите, се спря със зяпнала уста.
— О, боже господи! — каза Монталбано.
Как не бяха я забелязали по-рано? Виждаше се голяма канара, застинала в странна поза, зад която се подаваха стръкове изсъхнала трева. Докато Галуцо викаше колегите си, комисарят се затича към скалата, сграбчи храст дива гладиола и силно го дръпна. Рискуваше да падне назад, защото растението нямаше корени, а само беше напъхано там заедно със сноповете метличина, за да замаскират входа на пещерата.
9
Канарата представляваше каменна плоча с приблизително правоъгълна форма, която изглеждаше като част от заобикалящата я скала и се опираше на нещо като огромно стъпало, също от скала. Монталбано прецени на око, че трябва да е около два метра на височина и метър и половина на ширина, затова дори не можеше да се мисли да се отмести с ръце. Въпреки това все някакъв начин трябваше да има.
По средата от дясната й страна, която беше на десетина сантиметра от ръба, имаше дупка, която изглеждаше напълно естествена.
„Ако тук имаше истинска дървена врата — разсъждаваше комисарят, — този отвор щеше да се намира на правилното място, за да се сложи дръжката.“
Извади от джоба на якето си химикалка и я напъха в дупката. Тя влезе цялата, но когато Монталбано се готвеше да я прибере в джоба си, усети, че изцапа ръката му. Погледна я и я помириса.
— Това е масло — каза на Фацио — единствения, който беше останал до него.
Другите полицаи се бяха изпокрили на сянка. Гало беше намерил туфа обикновено киселиче и го предлагаше на колегите си:
— Смучете стъблото му, прекрасно е на вкус и утолява жаждата.
Монталбано си помисли, че има само едно възможно разрешение:
— Имаме ли стоманено въже?
— Разбира се, онова от джипа.
— Тогава го приближи колкото е възможно повече.
Докато Фацио се отдалечаваше, комисарят, който сега беше убеден, че е намерил начин да отмести плочата, погледна на пейзажа наоколо с други очи. Ако това беше правилното място, което му беше посочил Тано Гърка, преди да умре, трябваше тук някъде да има точка, от която да го държат под наблюдение. Местността изглеждаше безлюдна и уединена. Нищо не подсказваше, че ако се заобиколи скалата, на няколкостотин метра от нея преминаваше междуградското шосе с цялото натоварено движение по него. Недалече, на едно възвишение върху скалистия и сух терен се издигаше малка къщурка като кубче, състояща се само от една стая. Поиска да му донесат бинокъла. Дървената й врата беше затворена и изглеждаше здрава. До нея на височината на човешки бой имаше прозорче без капаци, укрепено с две железни пречки, разположени на кръст. Изглеждаше необитаема, но беше единствената възможна точка за наблюдение по тия места, защото другите жилища бяха твърде отдалечени. За всеки случай повика Галуцо:
— Отиди да хвърлиш един поглед на тази къщурка, отвори по някакъв начин вратата, но внимавай да не я потрошиш, защото може да ни потрябва. Огледай дали има някакви признаци на живот вътре и дали някой наскоро не е бил в нея. Остави обаче всичко както си е, все едно никога не си влизал там.
Междувременно джипът беше стигнал почти до основата на канарата. Комисарят каза да му подадат края на стоманеното въже. Напъха го лесно в дупката и се опита да го набута навътре. Не се затрудни много, защото въжето падаше във вътрешността на канарата, все едно се хлъзгаше без никакви усилия по добре смазан улей, и затова след малко върхът му се показа като главата на змийче от другата страна на плочата.