— Хвани този край — каза Монталбано на Фацио, — закачи го за джипа, запали мотора и дърпай, но лека-полека.
Колата бавно се задвижи, а с нея и канарата, която от дясната си страна започна да се отделя от стената, като че ли се завъртя върху невидими панти.
— Сезам, отвори се, Сезам, затвори се — измърмори смаяно Джермана, спомняйки си вълшебното заклинание от една детска игра, което им служеше по магически начин да накарат всички врати да се отворят.
— Уверявам ви, господин началник, че тази каменна плоча е била превърната във врата от изкусен майстор, защото железните панти бяха напълно невидими отвън. Да се затвори вратата, е било също толкова лесно, колкото и да се отвори. Влязохме с електрически фенерчета. Вътре пещерата е оборудвана много старателно и интелигентно. Подът й е бил направен с десетина даски, заковани една за друга и поставени върху голата земя.
— Какви са тези „даски“? — попита началникът на полицията.
— Хъм, не ми идва наум книжовната дума на италиански. А, ето, да кажем, че това са много дебели дървени дъски. Подът е бил направен, за да се избегне директният контакт на контейнерите с оръжията с влагата от земята. Стените са покрити с по-тънки дъски. Всъщност отвътре пещерата прилича на голяма дървена кутия без капак. Дълго са работили там.
— А оръжията?
— Истински арсенал. Трийсетина автомати и картечни пистолети, стотина револвера, две базуки, хиляди муниции, сандъци с експлозиви от всички видове, като се почне от тротил и се стигне до семтекс. Освен това голям брой униформи от карабинерите, полицията, бронежилетки и разни други неща. Всичко идеално подредено и всяка вещ обвита в целофан.
— Нанесохме им сериозен удар, нали?
— Разбира се. Тано добре си отмъсти, но така, че да не изглежда нито като предател, нито като разкаял се мафиот. Уведомявам ви, че не съм конфискувал оръжията, а ги оставих в пещерата. Организирах моите хора да ги охраняват на две смени по дванайсет часа. Стоят в една необитаема къщурка на няколкостотин метра от депото.
— Надявате се, че някой ще дойде да се запасява ли?
— Истински се надявам.
— Добре, съгласен съм с вас. Ще почакаме една седмица, ще държим всичко под око и ако не се случи нищо, ще направим конфискацията. А, слушайте, Монталбано, спомняте ли си за поканата ми за вечеря за вдругиден?
— Как може да си помислите, че ще забравя?
— Съжалявам, но се налага да я отложим с няколко дни, защото съпругата ми я е хванал грип.
Не се наложи да чакат цяла седмица. На третия ден след откриването на оръжията, след като на Катарела му приключи караулът от полунощ до обяд, умрял за сън, той се представи пред комисаря за рапорт. Монталбано искаше от всички да правят така, след като им свършеше смяната.
— Нещо ново?
— Нищо, комисерийо. Спокойствие и мир.
— Добре, напротив — зле. Отивай да спиш.
— Ах, сега ми дойде на ум, имаше нещо, но не е важно, ще ви го кажа по-скоро от скрупули, отколкото по задължение, защото е нищо и никакво.
— Какво е това маловажно нещо?
— Че мина един турист.
— Обясни ми по-добре, Катарѐ.
— Часът беше двайсет и един сутринта.
— Ако е било сутринта, е било девет часа, Катарѐ.
— Както ви е угодно на вас. И точно тогава чух рева на мощен мотор. Взех бинокъла, който носех през рамо, внимателно погледнах навън и се потвърди, че е червен мотор.
— Цветът няма значение. После?
— От него слезе турист от мъжки пол.
— Защо си мислиш, че е турист?
— Заради фотоапарата, който висеше на врата му — беше голям, толкова голям, че изглеждаше като оръдие.
— Може да е бил с телеобектив.
— Същото, да, господине. И започна да снима.
— Какво снимаше?
— Всичко, комисерийо мой, фотографира. Пейзажа, Кастрираното агне и самото място, в което се намирах аз.
— Приближи ли се до Кастрираното агне?
— Не, изобщо, гос’ине. В момента преди да яхне отново мотора и да тръгне, ми помаха с ръка.
— Видял ли те е?
— Не. Все вътре съм стоял. Но, както ви казах, след като запали мотора, помаха за довиждане към къщурката.
— Господин началник? Има една лоша новина. Според мен са разбрали по някакъв начин за нашето откритие и са изпратили човек на разузнаване, за да получат потвърждение.