— Междувременно едно от удоволствията вече ме карате да го изпитвам.
— Бихте ли ми обяснили по-добре?
— Малко ли ви се вижда това, че ми говорите на „вие“? Нито едно, ама как не се намери нито едно ченге, а аз съм се срещал с много от тях, което да ми е говорило на „вие“.
— Надявам се, си давате сметка, че аз представлявам закона, докато вие сте опасен човек, извършил няколко убийства, който се укрива от правосъдието? И се намираме лице в лице.
— Аз съм невъоръжен. А вие?
— Може би и аз.
Тано отново отметна главата си назад и се захили с пълно гърло.
— Никога не съм грешал по отношение на хората, никога!
— Въоръжен или не, въпреки всичко трябва да ви арестувам.
— Аз затова съм тук, комисарю, за да ме арестувате. Точно затова исках да се видим.
Нямаше съмнение, че беше искрен, но точно тази открита честност накара Монталбано да заеме отбранителна позиция, защото не разбираше Тано накъде бие.
— Можеше да дойдете в полицейския участък и да се предадете. Тук или във Вигата, все същото е.
— Е, не е същото, комисарю, не е същото, ще бъда учуден, ако вие, който знаете да пишете и четете, не знаете, че думите не са еднакви. Искам да направя така, че да ме арестуват, а не да се предам. Вземете си дрехата, за да поговорим вътре, аз междувременно ще отворя вратата.
Монталбано откачи сакото си от маслиновия клон, метна го на рамото си и влезе в къщата, следвайки Тано. Вътре беше тъмно като в рог и Гърка запали газена лампа. Направи знак на комисаря да се настани в едно от двете кресла, които бяха разположени до малка маса. В стаята имаше походно легло само с матрак върху него, без възглавница или чаршаф, малък шкаф със стъклени вратички, в който бяха наредени бутилки, чаши, сухари, чинии, пакети с макарони, бурканчета със салца, консерви. Не липсваше печката на дърва, върху която се мъдреха глинени гърнета и тенджери. Паянтово дървено стълбище водеше към горния етаж. Погледът на комисаря обаче се спря върху едно животно, доста по-опасно от гущера, който „спеше“ в жабката на колата му, то беше истинска отровна змия — картечния пистолет, който „спеше“ прав, подпрян до стената при походното легло.
— Имам хубаво вино — каза като истински домакин Тано.
— Да, благодаря — каза Монталбано.
Между студа, дългата нощ, напрежението и килото и нещо сладки с греяно вино, които беше излапал, наистина усещаше, че има нужда от вино.
Гърка наля и вдигна чашата си:
— Наздраве.
Комисарят вдигна своята и отвърна на наздравицата му.
— За ваше здраве.
Трябваше да внимава с виното, защото влизаше като еликсир и оставяше усещането за комфорт и топлина.
— Наистина е хубаво — поздрави го Монталбано.
— Още една?
Комисарят, за да не изпадне в изкушение, отдалечи с рязък жест чашата си.
— Ще говорим ли?
— Ще говорим. И така, аз ви казах, че съм решил да бъда арестуван…
— Защо?
Въпросът на Монталбано, който прозвуча като пистолетен изстрел, остави другия без думи. Но само за миг и после се съвзе.
— Имам нужда от лечение, болен съм.
— Ако ми позволите, тъй като вие мислите, че ме познавате добре, вероятно знаете, че съм човек, който не позволява да го вземат за мезе.
— Убеден съм в това.
— Тогава защо не проявите уважение към мен и не спрете да ми разказвате небивалици?
— Вие не ми вярвате, че съм болен?
— Вярвам, но небивалицата, в която се опитвате да ме накарате да повярвам, е, че за да бъдете лекуван, трябва да ви арестуват. Ако желаете, ще ви го обясня по-добре. Лежали сте в клиниката „Мадоната от Лурд“ в Палермо цял месец, а след това три месеца в клиниката „Джетсемани“ в Трапани, където професор Америко Гуарнера вероятно ви е оперирал. Ако искате, още днес, въпреки че нещата стоят по малко по-различен начин отпреди няколко години, може да намерите болница, готова да си затвори очите и да не сигнализира в полицията за вашия престой в нея. Следователно мотивът за желанието ви да бъдете арестуван не е свързан с болестта ви.
— А ако ви кажа, че времената се променят и колелото все по-бързо се върти?
— Това ми звучи по-убедително.
— Вижте, баща ми, който е покойник, беше мъж на честта във времената, в които думата „чест“ имаше стойност. Той ми обясняваше, когато бях дете, че каручката, в която пътуват хората на честта, има нужда от много смазка, за да се задвижат колелата й и да ги накара да се завъртят по-чевръсто. После, след поколението на баща ми, когато аз трябваше да се кача в каручката, някой от нашите каза: „Ама защо трябва да продължаваме да просим смазката, която ни е нужна, от политиците, кметовете, от онези, които имат банки и всичко останало? Нека си произведем ние смазката, която ни трябва!“. Добре! Браво! Всички съгласни. Разбира се, винаги имаше някой, който открадваше коня на другаря си или спъваше съдружника си да поеме по определен път, или започваше да стреля напосоки по каручката, коня и конника от някоя друга клика… Всичките тези неща обаче можеше да се уредят помежду ни. Каручките се умножаваха, имаше и повече пътища, по които да се движат. В един определен момент някакъв голям инженер го осени велика мисъл, запита се защо да продължаваме да се движим с каручката. Обясни, че сме твърде бавни и ни прецакват заради скоростта. Целият свят сега се движи с коли, не може да се спре прогресът! Добре! Браво! И всички се спуснаха да сменят каручката с автомобил и да вземат книжки. Някои обаче не успяха да издържат изпита в автошколата и си тръгнаха или ги накараха да излязат навън. Нямаше дори време да се свикне с новата кола и по-малките от нас, които се возеха в автомобили, откакто се бяха родили, и бяха учили право и икономика в Щатите или в Германия, ни дадоха да разберем, че нашите коли са твърде бавни и в днешно време е нужно да подкараш спортна кола, ферари, мазерати, снабдена с радиотелефон и факс, и да сме в състояние да потегляме като ракети. Тези младежи са модерни, говорят с апарати, а не с хора, дори не те познават, не знаят кой си бил, а ако го знаят, не им пука изобщо, дори те самите не се познават помежду си, защото си говорят през компютъра. Накратко, тези момченца не се съобразяват с никого, веднага щом те видят, че си в затруднение заради бавната кола, те избутват от пътя, без много да му мислят. И ти се озоваваш в канавката със счупен врат.