Всяка сутрин, отваряйки очи, Монталбано имаше намерението да размишлява, да разсъждава отвлечено над факта за мъртвите в Кастрираното агне, питаше се кога ли отново щеше да му се удаде възможността да си седи на пълно спокойствие, без тревоги от каквото и да е естество, така че да може да достигне до някаква логическа мисъл, от която да получи озарение? Казваше си, че трябва да се възползва от тази ситуация, и започваше да премисля отново случката, със същия плам на галопиращ кон, но не след дълго преминаваше в лек тръс, след това започваше да ходи, а после нещо като вцепенение бавно-бавно обземаше тялото и мозъка му.
„Трябва да е заради възстановителния период след болестта“ — казваше си той.
Сядаше на фотьойла, вземаше вестник или списание, но по средата на някоя малко по-дълга от другите статия се отегчаваше, очите му започваха да се притварят и потъваше в неспокоен сън.
„Сержант Фацио ми каза, че днес се връщате вкъщи. Ще бъда близо до вас. Сержантът ми каза също, че трябва да ви готвя леки храни. Аделина.“ Бележката от домашната помощница стоеше на масата в кухнята и Монталбано побърза да провери тя какво разбираше под леки храни: имаше две много пресни парчета риба треска, които трябваше да си подправи със зехтин и лимон. Изключи телефона, искаше на спокойствие да започне да привиква отново с дома си. Беше се насъбрала поща, но той не отвори нито едно писмо, нито пък погледна някоя картичка. Нахрани се и си легна.
Преди да заспи, си зададе въпроса: защо, след като лекарите го бяха уверили, че ще възвърне всичките си сили, чувстваше, че някаква буца се е свила в гърлото му от униние?
Първите десет минути шофира изпълнен с тревога, беше по-внимателен каква ли щеше да е реакцията на хълбока му, отколкото за пътя. Като установи, че друсането му понасяше добре, натисна газта, премина през Вигата и пое по пътя за Монтелуза. На кръстопътя за Монтаперто зави наляво, измина няколко километра, хвана по коларски път и достигна до неголямо равно място, върху което се издигаше селска къща. Слезе от колата. Мариана, сестрата на Джедже, която му беше учителка в училището, седеше на камъшитен стол до вратата и поправяше някаква кошница. Веднага щом видя комисаря, тръгна срещу него.
— Салво, знаех си, че ще дойдеш да ме видиш.
— Вие сте първият човек, когото посещавам след излизането ми от болницата — каза Монталбано, прегръщайки я.
Мариана започна да плаче — без стонове, само със сълзи, и очите на Монталбано също се овлажниха.
— Вземи си един стол — каза му тя.
Комисарят седна близо до нея, а тя хвана ръката му и я погали.
— Страдал ли е?
— Не. Разбрах още докато продължаваха да стрелят, че Джедже са го убили на място. След това ми потвърдиха. Мисля, че дори не е разбрал какво става.
— Вярно ли е, че ще убиеш този, който затри Джедже?
— Да, госпожо.
— Където и да се намира Джедже, ще остане доволен.
Мариана въздъхна и стисна още по-силно ръката на комисаря.
— Брат ми много държеше на теб.
Заглавието Meu amigo de alma23 мина през главата на Монталбано.
— Аз също много го обичах — каза той.
— Спомняш ли си го колко беше немирен?
Немирно, лошо дете, лентяй. Мариана очевидно нямаше предвид последните години на Джедже и проблемите му със закона, а по-далечното време, в което нейният по-малък брат е бил онова неспокойно и хитро дете. Монталбано се засмя.
— Спомняте ли си онзи път, когато пусна книжната бомбичка в големия казан, който някакъв мъж поправяше, и горкият човечец припадна от гърмежа?
— А онзи път, когато изсипа мастилницата в чантата на началната учителка Лонго?
Около два часа говориха за Джедже и за техните деяния, спирайки се винаги на епизоди, които стигаха най-много до юношеството им.
— Стана късно, ще си тръгвам — каза й Монталбано.
— Бих те поканила да останеш да хапнеш с мен, но имам ястия, които може би ще са тежки за теб.
— Какво сте приготвили?
— Охлюви със сос.
Охлюви, тоест от онези малките светлокафяви охлювчета, които, като изпаднеха в летаргия, отделяха слуз, която се втвърдяваше, превръщайки се в бяла коричка, която им служеше да се затвори, направо да се спре достъпът към къщичката им. Първоначалният импулс на Монталбано беше да откаже, отвратен. Докога щеше да бъде преследван от тази фикс идея? След това хладнокръвно реши да приеме поканата като двойно предизвикателство към корема и психиката си. Пред ястието с цвят охра, от което се разнасяше много фин аромат, трябваше да набере смелост, но след като извади първото охлювче с игла и го опита, изведнъж се почувства освободен. Фикс идеята му беше изчезнала, унинието — изгонено, и вече нямаше съмнение, че вероятно и коремът му щеше да се приспособи.