В полицейското управление щяха да го удушат от прегръдки, а Торторела направо избърса една сълза.
— Аз знам какво означава да се върнеш, след като си бил прострелян!
— Къде е Ауджело?
— Във вашия кабинет — каза Катарела.
Отвори вратата, без да почука, и Мими скочи от стола зад бюрото му, все едно го бяха изненадали, докато краде, и се изчерви.
— Нищо твое не съм пипал. Само че оттук телефонните обаждания…
— Мими, много добре си направил — отряза го Монталбано, сдържайки желанието си да нарита по задника онзи, който беше дръзнал да седне на неговия стол.
— Днес още щях да дойда в дома ти — каза Ауджело.
— Да правиш какво?
— Да организирам защитата.
— На кого.
— Как на кого? Твоята. Не е казано, че онези няма да опитат пак, след като първия път са се провалили.
— Грешиш, нищо повече няма да ми се случи. Защото, виж, Мими, ти си този, който стреля по мен.
В този момент Ауджело стана толкова червен, все едно някой му беше напъхал кабел с високо напрежение в задника, и започна да трепери. След това кръвта му се оттегли не се знае накъде, оставяйки го пребледнял като мъртвец.
— Ама какви неща ти минават през ума? — успя едва-едва да произнесе.
Монталбано прецени, че си е отмъстил достатъчно заради обсебването на бюрото му.
— Спокойно, Мими. Обърках думите. Исках да кажа, че ти си бил този, който е задвижил механизма, заради който ме простреляха.
— Обясни ми го по-добре — каза Ауджело, строполявайки се върху стола, като се забърса с кърпичка около устата и по челото.
— Скъпи мой, ти, без да се консултираш с мен, без да ме попиташ дали съм съгласен, или не, си поставил полицаи около Инграсия. Ама какво си мислеше — че този е толкова тъп, че няма да ги забележи ли? Най-много един ден му е бил достатъчен, за да разбере, че е следен. Помислил си е обаче, съвсем правилно при това, че аз съм издал заповедта. Знаел е, че е извършил поредица от глупости, заради които съм му вдигнал мерника, и тогава, за да се поправи в очите на Бранкато, който е имал намерението да го ликвидира — телефонния разговор между двамата ми го предаде ти, — е наел двамата лайнари, за да ме очистят. На този етап на Бранкато или на някого другиго му е писнало от Инграсия и неговите опасни остроумия. Между другото, да не забравяме и напразното убийство на горкия кавалер Мизурака. Ако ти не беше дал основание на Инграсия, Джедже щеше все още да е жив, а аз нямаше да имам тази рана в хълбока. Това е всичко.
— Ако нещата стоят по този начин, имаш право ти — каза унизеният Мими.
— Стоят така, можеш да заложиш задника си за това.
Самолетът се приземи много близо до аерогарата и пасажерите нямаше нужда да се качват на автобусчето. Монталбано видя Ливия как слиза от стълбичката и се насочва с наведена глава към входа. Той се скри сред тълпата и започна да я наблюдава — след дълго чакане тя си взе багажа от транспортната лента, сложи го в количката и се запъти към стоянката на такситата. Предната вечер се бяха разбрали по телефона, че тя ще вземе влака от Палермо за Монтелуза, а той щеше само да отиде да я вземе от железопътната гара. Но вече беше решил да я изненада, появявайки се на аерогарата „Пунта Раизи“.
— Сама ли сте? Мога ли да ви закарам?
Ливия, която се беше устремила към първото от редицата таксита, спря внезапно и изкрещя:
— Салво!
Прегърнаха се щастливи.
— Ама ти изглеждаш прекрасно!
— Ти също — каза Монталбано. — Повече от половин час те наблюдавам, от мига, в който започна да слизаш от самолета.
— Защо не ми се обади по-рано?
— Харесва ми да те наблюдавам, докато си без мен.
Качиха се в колата и Монталбано, вместо да потегли, я прегърна и целуна, сложи ръката си върху бюста й, наведе глава, помилва с бузата си колената и корема й.