— Докторът там ли е?
— Да, но е зает, сега ще му кажа за вас — каза портиерът.
Паскуано и неговите двама асистенти стояха около мраморната маса, върху която лежеше гол труп с изхвръкнали от орбитата си очи. Мъртвият имаше право да лежи с ококорени очи, все едно е удивен, защото тримата вдигаха наздравица над него с картонени чаши. Докторът държеше бутилка с шампанско в ръката си.
— Елате, елате, празнуваме.
Монталбано благодари на единия от асистентите, който му подаде чаша, а Паскуано му сипа два пръста шампанско.
— За здравето на кого? — попита комисарят.
— За мое здраве. С този тук стават хиляда аутопсиите, които съм направил.
Монталбано отпи и повика доктора настрана, като му показа снимката.
— Възможно ли е мъртвата от Кастрираното агне да има лице като това на момичето от снимката?
— Защо не отидеш на майната си? — попита го благо Паскуано.
— Извинете — каза комисарят.
Завъртя се на пета и излезе. Той беше гаднярът, а не докторът. Остави се да го обземе ентусиазмът и отиде да зададе на Паскуано най-тъпия въпрос, който можеше да съществува.
Нямаше по-добър късмет и с криминолозите.
— Тук ли е Якомуци?
— Не, при господин началника е.
— Кой се занимава с фотографската лаборатория?
— Де Франческо, в подземието.
Де Франческо погледна снимката, все едно още не го бяха осведомили за възможността да се възпроизвеждат изображения върху фотоленти, чувствителни на светлината.
— Какво желаете от мен?
— Да разбера дали е фотомонтаж?
— Ех, това не е по моята специалност. Аз разбирам само от правенето и копирането на снимки.
След това колелото се завъртя в правилната посока и започна положителната поредица. Обади се на фотографа от списанието, което беше публикувало рецензията за книгата на Маравентано и чиято фамилия си спомняше.
— Простете ми, че ви безпокоя, но вие ли сте господин Контино?
— Да, аз съм, с кого разговарям?
— Аз съм комисар Монталбано, трябва да се срещна с вас.
— Ще се радвам да се запознаем. Елате още сега, ако искате.
Фотографът живееше в старата част на Монтелуза, в една от малкото оцелели къщи след свлачището, което беше заличило целия квартал с арабското име.
— Ако трябва да съм откровен, по професия не съм фотограф, а преподавам история в лицея, но фотографията ми е хоби. На ваше разположение съм.
— В състояние ли сте да разберете дали тази снимка е фотомонтаж?
— Мога да опитам — каза Контино, поглеждайки фотографията. — Знаете ли кога е направена?
— Казаха ми към 1946 година.
— Минете вдругиден.
Монталбано наведе глава и не каза нищо.
— Спешно ли ви е? Тогава нека да направим така: да предположим, че след около два часа ще мога да ви дам някакъв първоначален отговор, който обаче ще има нужда от потвърждение.
— Съгласен съм.
Двата часа прекара в една картинна галерия, в която имаше изложба на някакъв седемдесетгодишен сицилиански художник, който все още беше свързан с определена популистка реторика, но пък използваше пъстри, ярки и жизнерадостни цветове. Въпреки това хвърли разсеян поглед на платната му и тъй като гореше от нетърпение за отговора на Контино, на всеки пет минути поглеждаше часовника си.
— И така, казвайте.
— Току-що приключих. По моя преценка наистина е фотомонтаж. При това доста добре направен.
— От какво се разбира?
— От сенките в основата. Главата на момичето е монтирана на мястото на главата на истинската булка.
А това Монталбано не му го беше казал. Контино нито беше уведомен, нито беше подтикнат към това заключение от самия комисар.
— Ще ви кажа и друго: изображението на момичето е пипано.
— В какъв смисъл?
— В смисъл че тя там е, как да кажа, малко поостаряла.
— Може ли да си взема снимката обратно?
— Разбира се, на мен не ми трябва повече. Мислех, че нещата ще са по-сложни, но при това положение няма да има нужда от потвърждение, както ви казах.
— Бяхте ми изключително полезен.
— Слушайте, комисарю, мнението ми е изцяло частно, разбирате ли какво искам да ви кажа? Няма никаква правна стойност.
Началникът не само че го прие веднага, но и разпери радостно ръце.