Един ден му се представи с подобаващо изражение:
— Комисерийо, вие случайно бихте ли ми назовали името на някой от онези медици, които са специалисти?
— Специалисти по какво, Катарѐ?
— По срамни болести.
Монталбано зяпна от учудване.
— Ти? Срамна болест? И кога си я хванал?
— Спомням си, че ме приклещи още когато бях малък, не съм бил на повече от шест-седем години.
— Що за щуротии ми разказваш, Катарѐ? Сигурен ли си, че се отнася за срамна болест?
— Повече от сигурен съм, комисерийо. Идва и си отива като срама. Срамна е.
В колата, движейки се в посока телефонната кабина, която би трябвало да се намира към кръстопътя за Торесанта (би трябвало, при положение че не е отрязана и отмъкната слушалката, не е откраднат целият апарат или самата кабина не е изчезнала), Монталбано реши да не се обажда дори на своя заместник Мими Ауджело, защото той беше от хората, които нищо не можеше да ги спре, и най-напред щеше да го съобщи на журналистите, правейки се след това на учуден от тяхното присъствие. Не му оставаха други, освен Фацио и Торторела, двамата сержанти, или както, по дяволите, сега ги наричаха. Избра Фацио, тъй като преди време бяха стреляли в корема на Торторела — той все още не се беше съвзел и от време на време раната го наболяваше.
Като по чудо кабината все още съществуваше и телефонът работеше, а Фацио отговори още преди да свърши второто позвъняване.
— Фацио, на крак ли си вече в този час?
— Да, да, комисарю. Преди половин минута ми се обади Катарела.
— Какво искаше?
— Не разбрах много, защото беше на вълна „талиански“. Но горе-долу схванах, че тази нощ са обрали супермаркета на Кармело Инграсия, онзи големия, който е малко извън селището. Отишли са поне с тир или с голям камион.
— Не е ли имало нощен пазач?
— Имало е, но не могат да го намерят.
— Ти натам ли отиваше?
— Да, господине.
— Недей. Обади се веднага на Торторела, кажи му да съобщи на Ауджело. Да отидат те двамата. Обясни му, че ти не можеш, измисли някаква гламавщина, че си паднал от люлката и си си ударил главата. Всъщност не. Съобщи му, че карабинерите са дошли да те арестуват. По-добре е да му телефонираш и да му кажеш тях да ги уведоми, така или иначе, случилото се не е нещо особено, някакъв глупав обир, а пък и те ще останат доволни, защото сме им се обадили за сътрудничество. Сега ме чуй: след като се свържеш с Торторела, Ауджело и карабинерите, се обади на Гало2, Галуцо3, о, света Богородице, имам чувството, че се намирам в кокошарник, и Джермана и елате където ви кажа. Всички се въоръжете с картечници.
— Мамка му!
— Да, господине, мамка му. Отнася се за голяма работа, която трябва да се свърши предпазливо, а от устата на никого от вас не трябва да излезе дори половин дума, най-вече от тази на Галуцо пред неговия зет журналиста. Предупреди и онзи дръвник Гало да не започне да кара като на пистата в Индианаполис. Никакви сирени, никакви въртящи се лампи. Когато има резки движения или водата се размърда, рибата бяга. А сега ме слушай внимателно, защото ще ти обясня къде трябва да дойдете.
По-малко от половин час след обаждането пристигнаха мълчаливи и изглеждаха като обикновен патрул. Слязоха от колата и се насочиха към Монталбано, който им направи знак да го последват. Събраха се зад една полуразрушена къща, така от междуградското шосе не можеха да ги видят.
— В колата има един картечен пистолет и за вас — каза Фацио.