— Струва ми се, че се казваше Стефано.
— Жив ли е все още?
— Не, но умря много стар, поне преди пет години.
— С какво се занимаваше?
— Май търгуваше с дървесина. В нашата къща обаче не се говореше за Стефано Москато.
— Защо?
— Може би защото той не беше човек, за когото да се говори. Беше в комбина със своите роднини Ридзитано, разбирате ли какво искам да кажа? Имаше проблеми с правосъдието, но не знам от какво естество. В онези времена в семействата на културните и свестните личности такива хора не се обсъждаха. Беше все едно да говориш за лайна, моля да ме извините.
Госпожа Бурджо се върна със зачервени очи и едно старо писмо в ръката си:
— Това е последното, което получих от Лизета, докато бях в Акуапенденте, където се бяхме преместили с нашите.
Серадифалко, 10 юни 1943 година
Как си, скъпа моя Анджелина? Как е семейството ти? Ти не можеш да разбереш колко ти завиждам, защото животът ти в някакво селище на север не може дори бегло да се сравнява със затвора, в който аз прекарвам дните си. Не си мисли, че думата „затвор“ е пресилена. Освен задушаващия надзор от страна на татко, животът тук, в това село с четири къщи, е монотонен и глупав. Представи си, миналата неделя на излизане от църквата едно тукашно момче, което дори не познавам, ме поздрави. Татко забелязал, извика го настрана и започна да му удря плесници. Луда работа! Единственото ми развлечение е четенето. Имам си едно приятелче, Андреучо, на десет години, син на моите братовчеди. Умно е. Мислила ли си някога, че децата могат да са по-духовити от нас?
От няколко дни, скъпа моя Анджелина, живея в безнадеждност. Получих по много авантюристичен начин, който ще е твърде дълго, ако тръгна да ти го обяснявам, една бележчица с четири изречения от Него, от Него, от Него. Казва ми, че е отчаян, че не издържа повече да не ме вижда, че са получили след многото време, в което престояха във Вигата, заповед до няколко дни да тръгнат. Чувствам, че ще умра, ако не го видя. Преди да отпътува, да си тръгне оттам, трябва, трябва, трябва да прекарам няколко часа с него, дори и с цената на някаква лудост. Ще ти кажа, но междувременно те прегръщам силно.
Твоя:
— Вие обаче никога ли не разбрахте кой е този „той“? — попита я комисарят.
— Не. Никога не пожела да ми каже.
— След това писмо не получихте ли други?
— Шегувате ли се? Цяло чудо е, че получих и това. В онези дни през Месинския проток не можеше да се преминава, защото непрекъснато го бомбардираха. След това на девети юли американците направиха десанта и комуникациите окончателно бяха прекъснати.
— Извинете, госпожо, но дали си спомняте адреса на вашата приятелка в Серадифалко?
— Разбира се. Семейство Сорентино, улица „Криспи“ №18.
Сложи ключа в ключалката, но се спря разтревожено. От вътрешността на къщата му долитаха гласове и шумове. Помисли си да се върне при колата и да се въоръжи с пистолета, но не направи нищо. Отвори предпазливо вратата, без да вдига никакъв шум.
В същото време си спомни, че напълно е забравил за Ливия, която кой знае откога го чакаше.
Трябваше му цяла нощ, за да се сдобрят.
В седем сутринта стана с тихи стъпки, набра някакъв номер и заговори тихичко:
— Фацио? Трябва да ми направиш една услуга, налага се да се престориш на болен.
— Няма проблем.
— Искам до довечера житието и битието на някой си Стефано Москато, умрял тук, във Вигата, преди пет години. Разпитай из градчето, гледай в картотеката и изобщо където решиш. Моля те.
— Бъдете спокоен.
Остави телефона, взе лист и химикалка и написа:
„Любов моя, трябва да изляза заради един спешен ангажимент и не искам да те събуждам. Ще се върна вкъщи сигурно в ранния следобед. Защо не вземеш едно такси и не отидеш да разгледаш храмовете26? По всяко време те са прекрасни. Целувки.“
Излезе като крадец, защото, ако Ливия го усетеше, щеше да стане сериозен скандал.
За да стигне до Серадифалко, му трябваше час и половина. Денят беше ясен, идваше му дори да започне да си подсвирква, чувстваше се доволен. Сети се за Каифас, кучето на баща му, което обикаляше, отегчено и унило, къщата им, но ставаше игриво веднага щом видеше, че стопанинът му се е заел да подготвя патроните, и после се превръщаше в енергийна фурия, докато го отвеждаха в ловния лагер. Веднага намери улица „Криспи“, а на номер осемнайсет отговаряше една неголяма сграда на два етажа от деветнайсети век. Имаше звънец, на който пишеше „Сорентино“.
26
Долината на храмовете — уникална редица от златисто каменни дорийски храмове, обърнати към морето. Те са образци на древногръцката археология. Изградени са около 430 г. пр. Хр. — Б.пр.