— За вас, комисарю, сме отворени винаги.
От глад и за да си отмъсти на Ливия, така се натъпка, че след това за малко да викат доктора.
— Има едно изречение, което ме кара да се замисля — каза Монталбано.
— Когато казва, че иска да направи някаква лудост ли?
Комисарят, директорът и госпожа Анджелина седяха в хола и пиеха кафе.
Монталбано държеше в ръката си писмото от малката Москато, което току-що беше приключил да чете на глас.
— Не, госпожо, защото сме наясно, че лудостта тя по-късно я е направила, каза ми го господин Сорентино, който нямаше причини да ме лъже. И така, няколко дни преди десанта Лизета е осенена от умната идея да избяга от Серадифалко, за да дойде тук, във Вигата, и да се срещне с човека, когото обича.
— Ама как го е направила? — попита изтерзано госпожата.
— Може би е помолила да я закарат с някое военно превозно средство, в онези дни сигурно е имало непрекъсната върволица от италиански и немски коли. Каквато красавица е била, не би трябвало да е имала проблем за това — намеси се директорът, който беше решил да сътрудничи, примирявайки се неохотно с факта, че поне веднъж фантазиите на съпругата му имаха реална стойност.
— А бомбите? А картечните откоси? О, боже, каква смелост! — каза госпожата.
— И така, кое е изречението? — попита нетърпеливо директорът.
— Когато Лизета пише на госпожата, че той й е изпратил бележка, че след дългия престой във Вигата са получили разпореждане да тръгват.
— Не разбирам.
— Вижте, госпожо, това изречение иска да каже, че той се е намирал във Вигата от доста време, а това означава, тоест подразбира се, че не е бил от града. На второ място, съобщил е на Лизета, че скоро ще е заставен, принуден да изостави градчето. Трето, използва множествено число, от което следва, че не само той трябва да напусне Вигата, а група от хора. Всичко това ме кара да си мисля за някакъв войник. Може и да греша, но ми се струва, че това е най-логичната версия.
— Логична е — каза директорът.
— Кажете ми, госпожо, спомняте ли си кога за пръв път Лизета ви каза, че се е влюбила?
— Да, защото в онези дни не съм правила друго, освен да си припомням всеки дребен детайл от срещите ни с Лизета. Било е със сигурност май или юни на 1942 година. Опресних си паметта с един стар дневник, който намерих.
— Обърнала е къщата наопаки — изропта съпругът й.
— Би трябвало да се проучи какви постоянни военни гарнизони е имало тук между началото на 1942 година, може би дори преди това, и юли 1943.
— А това лесно ли ви се струва? — каза директорът. — Аз например си спомням цял куп, имаше противовъздушни батареи, военноморски, имаше влак, въоръжен с оръдие, който беше скрит в един тунел, имаше военни из квартала, но и онези от бункерите… Моряци, не, те идваха и си отиваха. На практика това е невъзможно да се проучи.
Отчаяха се. След това директорът се изправи.
— Отивам да се обадя на Буруано. Той винаги е бил във Вигата — преди, по време и след войната. Аз обаче в един момент се евакуирах.
Госпожата започна отново да говори:
— Може да е било някакво увлечение, на тази възраст не могат да се правят разграничения, но със сигурност е било нещо сериозно, толкова сериозно, че да я подтикне да избяга от вкъщи с цената на това да се противопостави на баща си, който бил истински тъмничар, поне така тя ми разказваше.
На устата на Монталбано стоеше въпрос, който той не искаше да зададе, но инстинктът му на ловец взе превес:
— Извинете ме, че ви прекъсвам. Бихте ли уточни… всъщност бихте ли могли да ми кажете в какъв смисъл Лизета е използвала тази дума — тъмничар? Била е типичната сикулска ревност към дъщерите ли? Онази, обсебващата?
Госпожата го погледна за момент и наведе очи:
— Вижте, както ви казах, Лизета беше доста по-зряла от мен, аз все още бях момиченце. Баща ми беше забранил да ходя в къщата на Москато, затова се виждахме в училището или в църквата. Там за няколко часа успявахме да останем на спокойствие. Говорехме си. И аз сега си мисля и премислям хиляди пъти онова, което тя ми казваше или ми загатваше. Мисля, че тогава не съм успявала да разбера много от нещата…