— Кои?
— Например Лизета до известно време наричаше баща си „баща ми“, а от един определен ден нататък винаги го наричаше „онзи мъж“. Това обаче може и нищо да не означава. Друг път ми каза: „Този мъж накрая ще ми направи много, ама много лошо“. Тогава си помислих, че може да й дръпне един голям пердах, разбирате ли? Сега ме обзема ужасно съмнение за истинското значение на това изречение. — Спря, отпи глътка чай и подхвана отново: — Беше смела, при това доста. В скривалището, когато бомбите падаха, а ние треперехме и плачехме от страх, тя ни даваше кураж и ни утешаваше. Но за да направи това, което е направила, е имала нужда от двойна смелост. За да предизвика баща си, е отишла под картечните откоси, пристигнала е тук и е правила любов с някого, който дори не беше нейният официален годеник. В онези времена бяхме много по-различни от днешните седемнайсетгодишни.
Монологът на госпожата беше прекъснат от завръщането на директора, който се виждаше, че е превъзбуден.
— Не намерих Буруано, не си беше у дома. Елате, комисарю, да тръгваме.
— Да потърсим счетоводителя ли?
— Не, не, но ми дойде друга идея. Ако сме късметлии и съм налучкал, ще оставя дар на свети Калоджеро петдесет хиляди лири на следващото му честване.
Свети Калоджеро беше един черен светец, който жителите на градчето обожаваха.
— Ако сте познали, още петдесет хиляди ще му оставя и аз — каза Монталбано, обзет от ентусиазъм.
— Може ли да знам къде отивате?
— След това ще ти кажа — отговори й директорът.
— И ще ме оставите тук в неведение? — настоя госпожата.
Директорът вече се беше изнизал бързешком през вратата. Монталбано й се поклони:
— Ще ви държа в течение за всичко.
— Ама че работа, как успях да забравя за „Пачиноти“? — измърмори директорът веднага щом излязоха на улицата.
— Коя е тази госпожа? — попита го Монталбано, който си я беше представил петдесетгодишна, ниска и набита. Директорът не му отговори и комисарят му зададе друг въпрос: — Да вземем ли колата? Далече ли трябва да ходим?
— Как далече? Няколко крачки.
— Искате ли да ми обясните коя е тази госпожа Пачиноти?
— Ама защо го наричате госпожа? Беше спомагателен кораб, служещ да се поправят авариите, които може да възникнат на военните морски съдове. Пусна котва към края на четирийсета година и повече не помръдна. Екипажът му беше съставен от моряци, които може би бяха механици, дърводелци, електротехници, водопроводчици… Всичките до един момчета. Мнозина от тях заради дългия престой се преселиха и заприличаха на хората от градчето. Създадоха си приятелства, някои дори се сгодиха. Двама се ожениха за тукашни момичета. Единият умря, казваше се Трипкович, а другият е Марин, собственикът на автосервиза на площад „Гарибалди“. Познавате ли го?
— Той ми е механик — каза комисарят и горчиво си помисли, че пак започваше своето пътуване из спомените на старците.
Петдесетгодишен мъж с много изцапан гащеризон, дебел и сприхав, не поздрави комисаря, но нападна с думи директора.
— Защо идвате да си губите времето? Все още не е готова, казах ви, че по нея има още доста работа.
— Не идвам за колата. Тук ли е баща ви?
— Разбира се, че е тук! Къде искате да е отишъл? Стои тук, за да ме дразни и да ми мърмори, че не знам как да работя, че гениите механици във фамилията са той и неговият племенник.
Двайсетгодишен младеж, също с гащеризон, който ровичкаше нещо под капака на една кола, се изправи и поздрави с усмивка и двамата. Монталбано и директорът преминаха през автосервиза, който в началото трябва да е бил някакъв склад, и стигнаха до нещо като преградна стена, направена от дъски.
Вътре зад едно бюро седеше Антонио Марин.
— Чух всичко — каза той. — И ако не ме беше хванал артритът, щях да му дам да се разбере на онзи там.
— Дошли сме за една информация.
— Казвайте, комисарю.
— По-добре да говори директорът Бурджо.
— Спомняте ли си колко хора от екипажа на „Пачиноти“ са били убити или ранени, или само са били обявени за изчезнали заради войната?
— Ние бяхме късметлии — каза старият, оживявайки се. Беше очевидно, че му доставяше удоволствие да говори за героичните времена, защото вероятно в семейството му казваха да престане веднага щом започнеше да говори на тази тема. — Имахме един убит заради осколка от бомба, казваше се Артуро Ребелато; един ранен, пак от осколка, името му беше Силвио Дестефано, и един изчезнал, Марио Кунич. Знаете ли, бяхме много задружни помежду си, по-голямата част идвахме от регион Венето и град Триест…