Монталбано спря телевизора и започна да си подсвирква осма „Незавършена симфония“ на Шуберт. Получи му се много добре и успя да налучка всичките й пасажи.
Набра номера на Мими Ауджело; неговият заместник със сигурност трябваше да знае повече за случилото се. Не му се обади никой.
След като най-накрая приключи с яденето, Монталбано направи така, че всички следи от храненето да изчезнат, и изми старателно дори чашата, от която беше изпил три пръста вино. Съблече се, готов да си ляга, когато чу някаква кола да спира, гласове, тряскане на врати и после автомобила, който потегляше. Много бързо се напъха между чаршафите, загаси лампата и се престори, че спи дълбоко. Усети вратата на къщата как се отвори и затвори и стъпките й, които изведнъж утихнаха. Монталбано разбра, че Ливия се е спряла на прага на спалнята и го наблюдава:
— Не се прави на клоун.
Монталбано се предаде и запали лампата.
— Как разбра, че се преструвам?
— От дишането ти. Ти знаеш ли как дишаш, докато спиш? Не. Аз обаче знам.
— Къде беше?
— В Ераклеа Миноа и Селинунт.
— Сама?
— Господин комисар, ще ви кажа всичко, ще си призная всяко нещо, но престанете, за бога, с този разпит! Придружи ме Мими Ауджело.
Монталбано направи гнусна физиономия и вдигна заплашително пръст:
— Предупреждавам те, Ливия. Ауджело вече е окупирал бюрото ми, не бих искал да превземе и някои други мои неща.
Ливия замръзна:
— Ще се направя, че не те разбирам, така е по-добре и за двама ни. Но аз не съм някакъв предмет, който ти принадлежи, щур сицилианецо.
— Добре де, извинявай.
Продължиха да спорят дори и след като Ливия се съблече и се пъхна в леглото. Но Монталбано беше решил, че на Мими няма да му се размине. Изправи се.
— Къде отиваш сега?
— Да се обадя на Мими.
— Хайде, остави го на мира, дори и не е сънувал нещо, с което да те обиди.
— Ало, Мими? Монталбано съм. А, току-що влизаш вкъщи? Добре. Не, не се притеснявай, Ливия е много добре. Благодари ти много за хубавия ден, на който с твоя помощ се е насладила. А, Мими, знаеш ли, че в Катания са вдигнали във въздуха Корадо Бранкато? Не, не се шегувам, казаха го по телевизията. Не знаеш нищо за това? Как така не знаеш нищо за това? Ех, да, разбирам те, ти си бил цял ден навън. А може би нашите колеги от Катания са те търсили под дърво и камък. Какво да се прави? Опитай се да закърпиш някак положението. Приятни сънища, Мими.
— Да се каже, че си истински гадняр, е малко — каза Ливия.
— Добре де — каза Монталбано, когато вече беше три сутринта. — Признавам си, че цялата вина е моя, че като остана тук, се държа с теб все едно те няма, обзет от мислите си. Твърде много съм свикнал да си стоя сам вкъщи. Да се махнем оттук.
— А къде ще си оставиш главата? — попита го Ливия.
— Какво означава това?
— Че ти твоята глава с всичко, което има в нея, си я носиш със себе си. И следователно неизбежно продължаваш да мислиш за работата си, дори и да се намираме на хиляда километра оттук.
— Кълна ти се, че ще изпразня главата си от мислите, преди да тръгнем.
— И къде отиваме?
С оглед на това, че Ливия беше изпълнена с желание за археологически туризъм, си помисли, че е добре да го удовлетвори.
— Ти никога не си виждала остров Мотия, нали? Да направим така: още тази сутрин, към единайсет часа, да отпътуваме към Мадзара дел Вало. Там имам един приятел, заместник-началник на тамошната областна дирекция на полицията, казва се Валенте, с него не сме се виждали отдавна. След това ще продължим към Марсала, а после ще посетим и Мотия. Когато се върнем тук, във Вигата, ще организираме още една обиколка.
Сдобриха се.
Джулия, съпругата на заместник-началника на полицията Валенте, не само че беше на същата възраст като Ливия, но и беше родена в Сестри. Двете жени веднага си допаднаха. Госпожата обаче не успя да се хареса на Монталбано заради макароните, които бяха безобразно преварени, задушеното месо — сътворено от очевидно болен мозък, и накрая кафето, което в такъв вид не дръзваха да сервират дори и в самолетите. В края на така наречения обяд Джулия предложи на Ливия да остане с нея вкъщи и по-късно да излязат. Монталбано обаче последва приятеля си в кабинета му. Един четирийсетгодишен мъж с дълги бакенбарди и с типичното сицилианско лице, загоряло от слънцето, чакаше заместник-началника.