— Всеки ден някаква нова история! Извинете ме, господин заместник-началник, но трябва да поговоря с вас. Важно е.
— Да ти представя преподавателя Фарид Рахман, приятел от Тунис — каза Валенте и след това се обърна към преподавателя: — Много ли ще продължи?
— Най-много четвърт час.
— Тогава аз ще отида да разгледам арабския квартал — каза му Монталбано.
— Ако ме изчакате, наистина ще съм щастлив да бъда ваш екскурзовод.
— Слушай — посъветва го Валенте, — знам, че съпругата ми не може да прави кафе, но на триста метра оттук е площад „Мокарта“, седни в бара и изпий едно истинско кафе. Преподавателят ще дойде да те вземе оттам.
Не си поръча веднага кафето, а първо се наслади на голямата и ароматна порция макарони на фурна, които го измъкнаха от мрачното му настроение, в което беше изпаднал заради кулинарното „изкуство“ на госпожа Джулия. Когато Рахман пристигна, Монталбано беше разчистил следите от макароните и пред него стоеше само една безобидна празна чашка от кафе. Отправиха се към квартала.
— Колко сте в Мадзара?
— Вече сме повече от една трета от броя на местните жители.
— Има ли често инциденти между вас и хората от Мадзара?
— Не, много рядко, направо са нищо в сравнение с другите градове. Знаете ли, мисля си, че хората от Мадзара гледат на нас като на част от историята и ни приемат почти като някакъв генетичен факт. Ние сме си у дома. Ал Имам ал Мадзари, основателят на юридическата школа в Магреб, е роден в Мадзара, както и филологът Ибн ал Бир, който е изгонен от града през 1068 година, защото бил голям любител на виното.
Съществен факт обаче е, че жителите на Мадзара са морски хора. А морският човек има много здрав разум и знае какво означава да е стъпил здраво на земята. По отношение на морето — знаете ли, че моторните риболовни кораби оттук имат смесен екипаж, сицилианци и тунизийци?
— Вие имате ли някаква официална длъжност?
— Не, дано Аллах ни държи далече от официалностите. Тук всичко върви по най-добрия начин, защото всяко нещо се прави по неофициален начин. Аз съм начален учител, но съм и посредник между моите сънародници и местната власт. Ето ви още един пример за здрав разум — директор на училище ни даде класни стаи, ние, преподавателите, дойдохме от Тунис и така създадохме наше училище. Инспекторатът обаче официално се прави, че не знае за това положение.
Кварталът беше като частица, взета от Тунис и донесена в Сицилия. Магазините бяха затворени, защото беше петък, ден за почивка, но животът из тесните сокаци независимо от това беше пъстроцветен и динамичен. Рахман най-напред го заведе да види голямата обществена къпалня, която открай време за арабите беше място за социални контакти. След това му показа едно кафене, където се пушеше наргиле. Минаха покрай нещо като празен склад, където възрастен мъж с начумерено изражение, седнал на земята с кръстосани крака, четеше и коментираше някаква книга. Пред него по същия начин бяха насядали около двайсетина момчета и го слушаха внимателно.
— Това е наш свещеник, който обяснява Корана — каза Рахман и тръгна напред.
Монталбано го спря, като го хвана за ръката. Беше поразен от наистина религиозното внимание на момчетата, които, излезли веднъж от склада, щяха да започнат да викат и да се боричкат.
— Какво им чете?
— Осемнайсетата сура, тази за пещерата.
Монталбано, който не можа да си обясни причината, усети лек бодеж в гръбначния си стълб.
— Пещера?
— Да, Ал Кахф, пещера. Сурата казва, че Аллах, сблъсквайки се с желанието на неколцина младежи, които не искали да се покваряват и да се отдалечават от истинската религия, направил така, че да потънат в дълбок сън в една пещера. И понеже в нея винаги царяла пълна тъма, Аллах променил посоката на слънцето. Спали близо триста и девет години. С тях пред входа спяло дори едно куче, чиято поза била с опънати предни крака, все едно е на пост…
Спря, защото забеляза, че Монталбано беше пребледнял като мъртвец и отваряше и затваряше устата си, все едно не може да си поеме въздух.
— Господине, какво ви става? Лошо ли ви е, господине? Искате ли да повикам лекар? Господине!
Монталбано се изплаши от собственото си състояние, чувстваше се отмалял, имаше световъртеж, краката му бяха омекнали, като че ли бяха от извара, очевидно беше, че раната и операцията все още си даваха своето отражение. Междувременно неголяма тълпа се заформи около Рахман и комисаря. Учителят даде някакви разпореждания и един арабин скочи и се върна с чаша вода, някакъв друг дойде с камъшитен стол, върху който настани Монталбано, който се почувства смешен, защото му се налагаше да седне. Водата го ободри.