— Как се казва на вашия език „Бог е велик и милостив“?
Рахман му каза. Монталбано се помъчи да изимитира звученето на думите, а малката тълпа се засмя на неговото произношение и отново му ги повтори в хор.
Рахман делеше апартамент с един свой по-възрастен колега, Ел Мадани, който в този момент си беше у дома. Той приготви чай от мента, докато Монталбано обясняваше на другия причините за прилошаването си. Рахман не знаеше нищо за намирането на двамата убити младежи в Кастрираното агне, докато Ел Мадани беше чул да се говори за това.
— Заинтересован съм да разбера от вашия любезен отговор — каза комисарят — до каква степен предметите, разположени в пещерата, могат да бъдат свързани със сурата. За кучето няма никакво съмнение.
— Името на кучето е Китмир — каза Ел Мадани, — но го наричат още и Кутмур. Това знаете ли го? За персийците кучето от пещерата се превръща в пазач на кореспонденцията.
— В сурата има ли гаванка, пълна с пари?
— Не, няма гаванка, по една проста причина — парите са били в джобовете на спящите. Когато се събудили, дали на един от тях пари, за да купи най-чистата храна, която съществува. Били гладни. Но на пратеника тези монети му изиграли лоша шега, защото не само че вече били извън обращение, но и стрували цяло състояние. И хората го последвали чак вътре в пещерата, за да издирят съкровището. Ето как спящите са били открити.
— Гаванката обаче в случая, който аз разследвам, се обяснява с това — каза Монталбано на Рахман, — че момчето и момичето са били положени голи в пещерата и затова е трябвало все някъде да се оставят парите.
— Съгласен съм — отвърна Ел Мадани, — но в Корана не пише, че са били жадни. И затова съдът за вода от гледна точка на сурата е напълно неуместен.
— Знам много легенди за спящи — подхвана отново Рахман, — но в никоя от тях не се говори за вода.
— Колко са били спящите в пещерата?
— Информацията в сурата е бегла, може би броят им не е бил от значение: трима, четирима, петима, шестима, без кучето. Но се е превърнало в общо убеждението, че спящите са били седем и с кучето осем.
— Нямам представа дали ще ви бъде от полза, но все пак да знаете, че сурата се базира на една християнска легенда, тази за спящите в Ефес — каза Ел Мадани.
— Има и една модерна египетска драма „Ахл ал Кахф“, тоест хората от пещерата, от писателя Тауфик ал Хаким. Там младите християни, подложени на гонения от император Деций, се унасят в дълбок сън и се събуждат във времето на Теодосий Втори. Те са трима, а с тях има и едно куче.
— Следователно — завърши Монталбано — онзи, който е сложил телата в пещерата, разбира се, е познавал Корана, а може би и драмата от този египтянин.
— Господин директор? Монталбано съм. Обаждам ви се от Мадзара дел Вало и се готвя да отпътувам за Марсала. Простете ми, че бързам, но трябва да ви попитам нещо много важно. Лило Ридзитано знаеше ли арабски?
— Лило? Не, в никакъв случай!
— Не е ли възможно да го е учил в университета?
— Изключено.
— Каква специалност е завършил?
— Италианска филология, с научен ръководител Аурелио Котронео. Може би ми е казвал темата на дипломната си работа, но съм я забравил.
— Имал ли е някой приятел арабин?
— Доколкото знам — не.
— Имало ли е араби във Вигата между 1942-ра и 1943 година?
— Комисарю, араби е имало по времето, когато сме били поробени от тях, а сега са се върнали, горките, но вече не като поробители. В онази епоха нямаше. Ама какво са ви направили арабите?
Отпътуваха за Марсала, когато вече се беше мръкнало. Ливия беше доволна и отново в настроение, защото срещата със съпругата на Валенте й беше доставила удоволствие. На първия кръстопът, вместо да завие надясно, Монталбано свърна вляво, но Ливия веднага забеляза и комисарят беше принуден да направи една много трудна маневра, за да промени посоката, в която се движеха. На втория кръстопът, може би за симетрия с предишното объркване, Монталбано направи всичко наопаки — вместо да тръгне наляво, зави надясно, без Ливия, разпалена в своите брътвежи, да го забележи. Силно удивени, те се озоваха отново в Мадзара. Ливия избухна: