В асансьора, възползвайки се, че е сам, Монталбано разроши косите си, разхлаби възела на вратовръзката си и откопча най-горното копче на ризата си. Искаше му се да си извади и малко ризата извън панталоните, но му се стори прекалено.
— Де Доминичис, разбрах го! — каза леко задъхан, затваряйки вратата зад гърба си.
— Какво? — попита Де Доминичис, разтревожен от вида на комисаря, ставайки от позлатеното си кресло в своя позлатен кабинет.
— Ако сте готов да ми помогнете, аз ще ви присъединя към едно разследване, което… — спря и сложи ръката си пред устата, все едно да си попречи да продължи.
— За какво се отнася? Поне някакво загатване!
— Не мога, повярвайте ми, не мога!
— Какво трябва да направя?
— Най-късно тази вечер трябва да разбера каква е била темата на дипломната работа по италиански на Калоджеро Ридзитано. Струва ми се, че негов професор е бил някой си Котронео. Трябва да се е дипломирал към края на четирийсет и втора година. Предметът на тази дипломна работа е ключът към всичко, можем да дадем морален ответ на… — спря се отново, ококори очи и уплашено се запита: — Не съм казал нищо, нали?
Превъзбудеността на Монталбано се предаде и на Де Доминичис:
— Какво може да се направи? Студентите в онази епоха трябва да са били хиляди! И при положение че документите все още съществуват…
— Ама какво говорите? Не хиляди, а десетки. Точно в онази епоха младежите са били мобилизирани. Лесна работа е.
— Защо тогава вие не се заемете с това?
— Със сигурност ще ме накарат да загубя твърде много време с тяхната бюрокрация, докато пред вас отварят широко всички врати.
— Къде мога да ви открия?
— Ще се върна набързо във Вигата, не мога да изпускам от очи развоя на определени неща. Веднага щом имате новини, ми се обадете. Вкъщи, моля ви. В участъка не, би могло да има „къртица“.
Изчака чак до вечерта Де Доминичис да му се обади, но той не го направи. Това обаче не го разтревожи, защото беше сигурен, че Де Доминичис се беше хванал на въдицата. Беше ясно, че вероятно и той не беше успял по лесния начин.
На следващата сутрин има удоволствието да види отново домашната си помощница Аделина.
— Защо не се появи тези дни?
— Не разбирате ли! Не разбирате ли, че когато госпожицата е тук, не й е приятно да ме вижда из къщата ви?
— Как си разбрала, че Ливия си е тръгнала?
— Чух да се говори из градчето.
Във Вигата всички знаеха всичко за всички.
— Какво си ми напазарувала?
— Ще правя макарони със сардини и като второ октоподи със зрели домати, чесън, босилек, зехтин, сол и черен пипер.
Вкусни, но убийствени. Монталбано я прегърна.
Около обяд звънна телефонът и Аделина, която правеше основно почистване на апартамента — разбира се, за да изтрие следите от престоя на Ливия, отиде да се обади.
— Комисарю, търси ви господин Де Доминичис.
Монталбано, който беше седнал на верандата и препрочиташе за пети път Pylon на Фокнър29, се втурна към телефона. Преди да хване в ръка слушалката, набързо си направи план за действие, за да се отърве от Де Доминичис, след като веднъж получи информацията.
— Да. Моля? Кой се обажда? — каза с уморен и разочарован глас.
— Ти имаше право, беше лесно. Калоджеро Ридзитано се е дипломирал с отличие на тринадесети ноември 1942 година. Вземи си химикалка, защото заглавието е дълго.
— Почакай да намеря нещо за писане. Макар че за какво ли ми е да го записвам…
— Какво ти е? — Съучастничеството беше накарало Де Доминичис да мине от „вие“ на „ти“.
— Как какво ми е? И ме питаш? Казах ти, че този отговор ми беше нужен до вчера вечерта! Сега вече не ме интересува! Всичко отиде по дяволите заради твоето закъснение!
— По-бързо от това нямаше как да го направя, повярвай ми.
— Добре де, диктувай.
— „Използването на макароническия стил при светото описание на спящите седем отроци от анонимен автор през шестнайсети век“. Ще ми обясниш ли какво общо има с мафията заглавие…
— Има! Как да няма! Само че сега, по твоя вина, не ми трябва повече, разбира се, че не мога да ти благодаря.
Затвори и започна на много висок глас да цвили от радост. Веднага в кухнята се чу шум от счупени стъкла. Аделина трябва да беше изпуснала нещо от уплаха. Затича се, скочи от верандата на плажа, направи първото си премятане, след това едно колело, след това още едно премятане, второ колело. Третото премятане беше неуспешно и падна, останал без дъх, на пясъка. Аделина се втурна след него и започна да вика от верандата:
29
Уилям Фокнър (1897–1962) — американски писател, носител на Нобелова награда за литература за 1949 г. — Б.пр.