Напрежението на Туминело видимо намаля.
— Мина ли ви страхът? — не можа да се въздържи да го попита Монталбано.
— Да — призна си чистосърдечно земемерът. — Разтревожен съм за сина си. Тази нощ не се прибра.
— Често ли го прави?
— Да, вижте, той се среща…
— Тогава не се безпокойте — отряза го Монталбано, който нямаше време за губене с проблемите на младежта. — Трябва да видя документите за продажба или за отчуждаване на терените, нужни за строителството на тунела при Овена. Това е ваша работа, нали?
— Да, господине. Безсмислено е да вземам документите, това са неща, с които съм запознат. Вие ми кажете какво точно искате да знаете.
— Искам да знам за земите на Ридзитано.
— Предположих — каза земемерът. — Когато разбрах за намирането на оръжията, а след това за двамата убити, се запитах дали тези места не са на Ридзитано. И отидох да погледна книжата.
— И какво казват документите?
— Трябва да направя едно пояснение. Собствениците на терени, които щяха да бъдат ощетени, да го наречем така, заради работите, свързани със строителството на пътя и тунела, бяха четирийсет и пет.
— Ехааа!
— Вижте, може би има един отрязък земя, около две хиляди квадратни метра, който по завещание принадлежи на петима собственици. Известието не може да е едно за всички наследници, а трябва да пристигне до всеки един поотделно. Щом се получи указът от префектурата, предлагаме на собствениците някаква ниска цена, тъй като в повечето случаи става дума за земеделски земи. Заради Калоджеро Ридзитано, предполагаем собственик, защото нямаше никакъв документ, с който това да се докаже, тоест нямаше удостоверение за наследници, а бащата е умрял, без да остави завещание, трябваше да се позовем на член 143 от Гражданскопроцесуалния кодекс, онзи, който се отнася за лицата, чието местожителство е неизвестно. Както знаете, член 143 предвижда…
— Не ме интересува. Преди колко време сте изпратили това известие?
— Десет години.
— Значи, преди десет години Калоджеро Ридзитано се е водил неоткриваем.
— Може би и после! Защото от четирийсет и петимата собственици, четирийсет и четирима заведоха иск срещу сумата, която им предлагахме, и го спечелиха.
— Четирийсет и петият, онзи, който не беше завел иск, беше Калоджеро Ридзитано.
— Точно така. Заделихме парите, които му се полагаха. Защото за нас във всички случаи той е жив. Никой не е поискал декларация за предполагаема смърт. Когато се появи, ще си вземе парите.
Земемерът беше казал „когато се появи“, но всичко навяваше на мисълта, че Лило Ридзитано нямаше никакво желание да се появи. Или, като по-вероятна хипотеза, вече не беше в състояние да се появи. Директорът Бурджо, а и той самият смятаха със сигурност, че раненият Лило, качен в някакъв военен камион и закаран кой знае къде в нощта на девети юли, беше офейкал. Но как, след като не знаеха колко тежки са били раните му! Можеше да е умрял по време на пътуването или в болницата, ако изобщо го бяха закарали в лечебно заведение. Защо да продължава да се счита за тяло някаква сянка? Възможно е двамата мъртви от Кастрираното агне в момента на намирането им да са били в по-добро състояние, отколкото това, в което от години се намираше Лило Ридзитано. За петдесет и няколко години нито дума, нито ред. Нищо. Нищо — дори когато му бяха реквизирали нивите и съборили остатъците от виличката, все негова собственост.
Меандрите на лабиринта, в които беше поискал да влезе комисарят, сега завършваха пред една стена и може би лабиринтът му демонстрираше щедростта си, забранявайки му да продължи и спирайки го пред най-логичното и естествено разрешение.
Вечерята беше лека, но всичко — приготвено с онова умение, което Бог много рядко даряваше, и то само на избраните. Монталбано не благодари на съпругата на началника си, ограничи се само да я погледне с очите на бездомно куче, което е погалено. След това двамата мъже се оттеглиха в кабинета да си говорят. Поканата на началника му се беше сторила като спасителен пояс, хвърлен на някого, който се дави, но не в бурното море, а в баналното спокойствие на скуката и отегчението.
Най-напред поговориха за Катания и стигнаха до извода, че уведомяването на тамошното полицейско управление за разследването на Бранкато беше довело като начало до елиминирането на самия Бранкато.
— Като в цедка сме — каза горчиво началникът на полицията, — не можем да направим и крачка, без нашите противници да узнаят. Бранкато е накарал да убият Инграсия, който твърде много се вълнувал, но когато онези, които дърпат конците, разбрали, че Бранкато ни е на мушката, са се погрижили да го елиминират и така следата, която с мъка следвахме, е била своевременно изтрита. — Беше помръкнал, тази история с разпръснатите навсякъде „къртици“ го нараняваше и го огорчаваше повече от предателството на някой негов роднина.