— Какво обаче означава всичко това?
— Не мога да ви отговоря, защото не знам, би трябвало да попитате онзи, който е организирал полета.
— Как стигнахте до идентификацията им?
— Случайно.
— Можете ли да ни кажете фамилните им имена?
— Не. Знам ги, но няма да ви ги кажа. Мога да разкрия само, че тя е била момиче от този край, а той моряк от Северна Италия. Ще добавя също, че онзи, който е искал по толкова натрапващ начин да припомни за намирането на двете тела, което е определил като „събуждане“, е забравил за кучето, което, горкичкото, също си е имало име. Казвало се е Китмир и е било арабско.
— Ама защо убиецът е трябвало да прави този театър?
— Момент, кой ви е казал, че убиецът и онзи, който е направил театъра, са едно и също лице? Аз например не вярвам в това.
— Отивам на бегом да подготвя репортажа — каза Николо Дзито, след като хвърли странен поглед на Монталбано.
След това дойдоха и журналистите от „Телевигата“, и от новините в регионалния телевизионен център на РАИ, и от други частни телевизии. Монталбано отговори любезно на всички въпроси, при това с неестествена за него лекота в говора.
Беше го обзел жесток глад и в гостилницата „Свети Калоджеро“ се натъпка с морски предястия и чак след това се забърза към вкъщи. Пусна телевизора и го настрои на „Свободна мрежа“. Николо Дзито, за да съобщи новината за загадъчния полет на самолета, я напомпа до пръсване, възхвали я по всички възможни начини. Козът му обаче не беше изцяло излъченото интервю с комисаря, колкото неочакваното за него интервю с директора на агенция „Публидуемила“ от Палермо, който Дзито лесно беше открил, тъй като тя беше единствената агенция в Западна Сицилия, която разполагаше със самолет за реклама.
Директорът, който все още беше видимо развълнуван, каза, че една млада и много красива жена („О, господи, каква жена!“), която изглеждала като нереална, нещо като модел, от тези, които се виждат по списанията („О, боже, колко беше хубава!“), очевидно чужденка, защото говорела лош италиански („Казах лош? Сбърках, върху нейните устни нашите думи като че ли бяха от мед“), не, за националността й не можеше да бъде точен, германка или англичанка, преди четири дни се появила в агенцията („Господи! Едно видение!“) и направила заявка за самолета. Подробно обяснила какво трябва да е написано на транспаранта и листовките. Да, тя беше поискала венчелистчетата от рози. Ах, по отношение на мястото била направо дребнава! Твърде прецизна. Директорът каза, че пилотът обаче проявил лична инициатива и вместо да хвърли листовките наслуки над крайбрежната улица, предпочел да ги остави да паднат над насъбралата се тълпа, която гледала някакво състезание. Госпожата („О, света Богородице, по-добре е да не говоря повече, защото иначе съпругата ми ще ме убие!“) платила предварително и в брой, а фактурата казала да я издадат на името на Розмари Антверпен, с адрес в Брюксел. Той не попитал нищо друго непознатата („Господи!“), а пък и защо би трябвало да го прави? Жената не е поискала да хвърлят бомба! Била толкова красива! И толкова прелестна! И любезна! И как се усмихвала! Направо сън.
Монталбано се наслади на цялата тази история, защото той беше поръчал на Ингрид:
— Трябва да направиш така, че да изглеждаш още по-хубава. По този начин хората, като те видят, започват да губят ума и дума.
„Телевигата“ се впусна да разсъждава върху мистериозната и много красива жена, наричайки я „възродената Нефертити“, създавайки някаква фантастична история, в която пирамидите се преплитаха с Кастрираното агне, но беше очевидно, че новината им беше като на буксир след съобщените от Николо Дзито в конкурентната телевизия. Дори в регионалното издание на РАИ се бяха заинтересували надълго и нашироко от историята.
Вдигнатата пушилка, шума, отзвука, които Монталбано целеше, бяха постигнати, а идеята, която го осени, се оказа правилна.
— Монталбано? Началникът на областната дирекция на полицията се обажда. Едва сега научих за историята със самолета. Поздравления, идеята е гениална!
— Заслугата е ваша, вие ми казахте да не се отказвам, спомняте ли си? Опитвам се да изкарам на светло нашия човек. Ако не се появи до някакво прилично време, означава, че вече не е сред нас.
— Пожелавам ви успех. Дръжте ме в течение. Хъм, естествено, вие платихте за самолета, нали?
— Разбира се. Надявам се на обещаната парична премия.