Поглеждайки се в очите, Монталбано и Галуцо се разбраха без думи. Застанаха на три крачки от вратата, която не изглеждаше особено стабилна, затаиха дъх и се хвърлиха върху нея с цялата тежест на телата си. Тя се оказа все едно е направена от пергамент или от нещо подобно; достатъчен й беше само един удар с ръка, за да падне, затова двамата, връхлитайки, се озоваха направо вътре. Комисарят успя като по чудо да се спре, докато Галуцо под напора на собственото си засилване премина през цялата стая и се заби с лице в стената, като си разби носа и за малко да се задуши от кръвта, която започна ожесточено да блика. Под мъждивата светлина на газената лампа, която Тано Гърка беше оставил да свети, комисарят успя да се наслади на вещото му актьорско майсторство. Преструвайки се, че са го изненадали в съня му, скочи на крака, изричайки богохулства на висок глас, и се втурна към калашника си, който беше подпрян на масата и по тази причина далече от походното му легло. Монталбано беше готов да изиграе своята, както се нарича в театъра, поддържаща роля.
— Не мърдай! В името на закона, не мърдай или ще стрелям! — извика с пълен глас и възпроизведе четири изстрела към тавана.
Тано замръзна на мястото си с вдигнати ръце.
Галуцо, притеснен, че в стаята отгоре може да има и друг, изстреля един картечен откос към дървената стълба. Отвън Фацио и Гало, като чуха цялата тази престрелка, откриха отчаян огън по прозорчето. Всички вътре в къщурката направо бяха оглушали от пукотевицата, когато дойде Джермана, за да влоши още повече вече утежнената ситуация.
— Спирайте всички или ще стрелям!
Нямаше време дори да довърши заплашителната си заповед, когато се оказа избутан в гръб от Фацио и Гало, принуден да се озове в компанията на Монталбано и Галуцо, който пък беше оставил картечния си пистолет и извадил от джоба си една носна кърпичка, с която се опитваше да избърше носа си, а кръвта вече беше изцапала ризата, вратовръзката и сакото му. Гало, като го видя, се ядоса:
— Простреля ли те? Простреля ли те, а, този рогоносец? — разгневи се, обръщайки се към Тано, който все така с велико търпение си стоеше на мястото с вдигнати ръце, в очакване, че силите на реда ще въдворят ред в бъркотията, която създадоха.
— Не, не ме е прострелял. Ударих се в стената — произнесе неразбираемо Галуцо.
Тано не се взираше в никого, а разглеждаше върховете на обувките си.
„Идва му да се разсмее“ — помисли си Монталбано и с рязък тон заповяда на Галуцо:
— Сложи му белезниците!
— Той ли е? — попита полугласно Фацио.
— Той е, не го ли разпозна? — каза Монталбано.
— Какво ще правим сега?
— Качвайте го в колата и го карайте в областната дирекция на полицията в Монтелуза. По пътя се обади на началника на дирекцията, обясни му всичко и нека той ти каже какво трябва да направите. Действайте така, че никой да не го види и да не го разпознае. Засега арестът му трябва да остане в абсолютна тайна. Тръгвайте!
— А вие?
— Аз ще огледам къщата и ще я претърся, нищо не се знае.
Фацио и останалите полицаи, като водеха между тях Тано с белезници на ръцете, тръгнаха да излизат, а Джермана носеше калашника на арестувания. Едва тогава Тано Гърка повдигна глава и погледна за миг Монталбано. Комисарят забеляза, че погледът му „на статуя“ се беше стопил и сега очите му бяха станали изразителни, почти жизнерадостни.
Когато в края на коларския път петимата се изгубиха от погледа му, Монталбано влезе отново в къщурката, за да започне обиска. В действителност обаче отвори бюфета, взе бутилката с вино, която си стоеше пълна до половината, занесе я под сянката на едно маслиново дърво, за да си я допие на пълно спокойствие. Залавянето на опасния укриващ се от правосъдието престъпник беше приключило успешно.
Мими Ауджело, който изглеждаше като обсебен от дявола, веднага щом видя, че Монталбано се появи в участъка, се блъсна в него като разбесняло се прасе.
— Къде беше? Къде се беше покрил? Къде са останалите? Според теб това ли е начинът, мамка му курвенска?
Трябваше наистина да е вбесен, за да започне да говори като каруцар. Вече от три години работеха заедно, но комисарят никога не беше чувал заместника си да сипе такива ругатни. Всъщност не — само онзи път, когато някакъв щурак стреля в корема на Торторела, беше реагирал по същия начин.