— Защо не? — каза любезно и не отхвърли възможността и за това Монталбано.
В осем часа на вратата почука Фацио и както му беше наредено предната вечер, донесе всичките всекидневници, които пристигаха във Вигата. Докато продължаваше да отговаря на обажданията, Монталбано ги запрелиства. Всички с по-малка или по-голяма помпозност съобщаваха новината. Заглавието, което най-много го развесели, беше от „Куриере дела сера“, което казваше следното: „Комисарят идентифицира теракотеното куче, умряло преди петдесет години“. Всичко можеше да се окаже полезно, дори и иронията.
Аделина се учуди, че още не е излязъл както обикновено.
— Аделина, ще остана няколко дни вкъщи, защото очаквам важно обаждане, затова се опитай да направиш по-удобна обсадата ми.
— Не разбрах нищо от това, което казахте.
Тогава Монталбано й обясни, че има за задача да облекчи доброволното му затворничество, като вложи още по-голяма фантазия при приготвянето на обедите и вечерите му.
Към десет му се обади Ливия.
— Какво става? Телефонът ти непрекъснато дава заето!
— Извини ме, но получавам купища обаждания заради факта че…
— Знам го факта. Видях те по телевизията. Беше непринуден, словоохотлив, не приличаше на себе си. Вижда се, че когато не съм при теб, ти е по-добре.
Обади се на Фацио в полицейското управление, за да го помоли да му донесе вкъщи пощата и да му купи един удължител за телефона. Допълни също, че кореспонденцията трябва да му бъде доставяна вкъщи всеки ден веднага щом пристигнеше. И да предаде на хората от телефонната централа в полицията, че на всеки, който го търси, трябва да дават домашния му телефон, без да създават проблеми.
Не мина и час, когато Фацио пристигна с две маловажни пощенски картички и удължителя.
— Какво се говори в службата?
— Какво искате да се говори? Нищо. Вие сте този, който привлича големите случаи, докато господин Ауджело привлича глупости, кражби на чанти, малки обири, някое леко сбиване.
— Какво означава, че привличам големите случаи?
— Означава това, което казвам. Съпругата ми например се плаши от мишки. И трябва да ми повярвате, че все едно ги вика след себе си. Където и да отиде, идват и мишките.
Стоеше от четирийсет и осем часа като куче на верига, полето му на действие беше голямо колкото му позволяваше удълженият телефонен кабел, затова не можеше нито да се разходи, нито да потича по брега на морето. Винаги носеше със себе си телефона, дори когато ходеше до тоалетната, а от време на време дори повдигаше слушалката до ухото си, за да провери дали работи, мания, която започна да го обзема, след като минаха двайсет и четири часа. На четвъртия ден сутринта му дойде една идея: „Защо да се къпеш, като не можеш да излизаш?“.
Следващата мисъл, плътно свързана с първата, беше: „Ами тогава защо ти е да се бръснеш?“.
Сутринта на четвъртия ден — мръсен, брадясал, с чехли и изобщо несменяна риза, изплаши Аделина.
— О, света Богородице, комисарю, какво ви става? Болен ли сте?
— Да.
— Защо не извикате доктора?
— Болестта ми не е работа за доктора.
Беше много велик тенор, аплодиран в цял свят. Тази вечер трябваше да пее в операта в Кайро, онази старата, която все още не беше изгоряла, но знаеше много добре, че в най-скоро време пламъците щяха да я унищожат. Помоли един от разпоредителите да го уведоми веднага щом господин Джедже заемеше ложата си, петата отдясно на втори балкон. Облечен със сценичен костюм, току-що бяха приключили с ретуша на грима му. Чу гласа на инспициента, който ги викаше на сцената. Не се помръдна, разпоредителят пристигна запъхтян, за да му каже, че господин Джедже, който не беше умрял — това се знаеше — и беше избягал в Кайро, все още не се виждаше. Втурна се на сцената, погледна в залата през един малък отвор в завесата — операта беше препълнена, единствената свободна ложа беше петата вдясно на втори балкон. Тогава взе едно незабавно решение, върна се в гримьорната си, свали сценичния костюм и си облече своите дрехи, но остави грима си — дълга посивяла брада и гъсти побелели вежди. Никой повече нямаше да го разпознае и затова вече нямаше да пее. Разбираше много добре, че кариерата му е свършила, че би трябвало да се справя сам, за да оцелее, но не знаеше какво да прави — без Джедже не можеше да пее. Събуди се, целият окъпан в пот. Всъщност беше сънувал класически фройдистки сън, този за празната ложа. Какво означаваше? Че напразното очакване на Лило Ридзитано би разрушило съществуванието му ли?