— Комисарю? Директорът Бурджо съм. От дълго време не сме се чували. Имате ли новини за нашия общ приятел?
— Не.
Едносричен, бърз отговор, с риск да изглежда нелюбезен. Трябваше да обезсърчава дългите обаждания или тези, излишните, защото, ако Ридзитано се решеше да се обади и намереше линията заета, беше възможно да размисли.
— Мисля, че единственият начин, който ни остава, за да говорим с Лило, простете ми плоската шега, е да се обърнем към някой медиум.
Имаше голямо пререкание с Аделина. Прислужницата малко преди това беше влязла в кухнята и я чу да вика. След това я видя да се появява в спалнята.
— Ама вие не сте яли нито вчера на обяд, нито снощи!
— Нямах апетит, Адели!
— Аз се трепя от работа, за да ви приготвям вкусни гозби, а вие ги пренебрегвате!
— Не ги пренебрегвам, но ти казах, че нямам апетит.
— Освен това тази къща е заприличала на кочина! Не искате да почистя пода, нито да изпера дрехите ви! Вече пет дни носите една и съща риза и гащи! Вие воните!
— Извини ме, Аделина, ще видиш, че ще ми мине.
— Тогава, когато ви мине, ме уведомете и аз ще се върна. Тук повече няма да стъпя. Почувствате ли се добре, обадете ми се.
Излезе на верандата и седна на скамейката, приближи телефона до себе си и се загледа в морето. Не можеше да прави нищо друго — нито да чете, нито да мисли, нито да пише, нищо, освен да гледа морето. Знаеше, че си губи времето, разбираше, че се намира в кладенеца без дъно на някаква фикс идея. Сети се за един филм, който беше гледал, направен може би по роман на Дюренмат37, в който някакъв комисар се беше заинатил да причаква убиеца, който според него трябвало да мине по определен път в планината, а всъщност той не би минал никога повече оттам, но комисарят не знаел това и го чакал, продължавал да го чака, а междувременно минавали дни, месеци, години…
Към единайсет часа същата тази сутрин телефонът иззвъня. След ранното обаждане на директора никой друг все още не беше го търсил. Монталбано не вдигна слушалката, а остана като парализиран. Знаеше с абсолютна сигурност — и не можеше да си обясни защо — кого щеше да чуе от другата страна на жицата.
Стегна се и грабна слушалката.
— Моля? Комисар Монталбано?
Хубав, дълбок глас, нищо, че беше на старец.
— Да, аз съм — каза комисарят и не можа да се въздържи да не добави: — Най-накрая!
— Най-накрая — повтори другият.
За миг останаха мълчаливи, слушайки дишането си.
— Сега кацнах на летище „Пунта Раизи“. Ще мога да бъда при вас, във Вигата, най-късно в тринайсет и трийсет. Ако сте съгласен, ми обяснете точно къде ще ме чакате. Отдавна напуснах градчето. Преди петдесет и една години.
25
Избърса прахта, измете, изми пода със скоростта на комедийна актриса от епохата на нямото кино. След това отиде в банята и се изкъпа така, както беше правил само веднъж през живота си — когато на шестнайсет години трябваше да отиде на първата си любовна среща. Взе си безкраен душ, подушвайки мишниците си, кожата на ръцете си, а най-накрая за всеки случай се напръска с одеколон. Знаеше, че е смешен, но избра най-хубавия си костюм, най-деловата си вратовръзка, лъсна обувките си до такава степен, че да изглеждат все едно в тях има вградена лампичка. След това го осени идеята да подреди масата, но само за един човек, защото той, да, сега беше обзет от кучешки глад, но беше сигурен, че не е в състояние да преглъща.
Зачака безкрайно. Мина един и половина и той се почувства зле, почти като пред припадък. Сипа си три пръста чисто уиски и го изгълта наведнъж. След това дойде облекчението, защото се чу шум от автомобил до входната алея. Втурна се да отвори вратата. От едно такси с номер от Палермо слезе много добре облечен старец с бастун в едната ръка, а в другата с дипломатическо куфарче. Плати и докато таксито правеше маневра, се огледа наоколо. Беше изправен, с високо вдигната глава и внушаваше страхопочитание. На Монталбано веднага му се стори, че го е виждал някъде. Посрещна го:
— Тук навсякъде ли е пълно с къщи? — попита го старецът.
37
Фридрих Дюренмат (1921–1990) — швейцарски драматург, театрален критик, белетрист, есеист, поет и художник. — Б.пр.