— Да.
— Едно време нямаше нищо, само храсталаци, пясък и море.
Не се бяха здрависали, не се бяха представили един на друг. Те вече се познаваха.
— Почти сляп съм. Доста трудно виждам — каза старецът, седнал на пейката на верандата, — но тук ми изглежда много хубаво, лъха спокойствие.
Едва в този момент комисарят разбра къде е виждал стареца — не беше точно той, но неговият съвършен двойник, фотографският портрет от обложката на корица — Хорхе Луис Борхес.
— Искате ли да хапнете нещо?
— Много сте любезен — каза старецът след известно колебание. — Ами може, но само една салатка, парче обезмаслено сирене и чаша вино.
— Елате оттатък, приготвил съм масата.
— Вие ще ядете ли с мен?
Стомахът на Монталбано се беше свил, а освен това изпитваше и някакво странно вълнение, затова го излъга:
— Аз вече обядвах.
— Тогава, ако не ви е неприятно, може ли да ми conzare тук?
Conzare, сервирам. Ридзитано каза този сицилиански глагол като чужденец, който се мъчеше да говори езика на съответната страна.
— От една статия от „Кориере“ — каза Ридзитано, докато бавно се хранеше — си дадох сметка, че сте разбрали почти всичко. Знаете ли, не мога вече да гледам телевизия, защото ми се премрежват някакви сенки, които пречат на зрението ми.
— Аз също, макар че виждам много добре.
— Знаех обаче, че Лизета и Марио вече са били намерени от вас. Имам двама синове, единият е инженер, а другият е учител като мен, женени са. Едната от снахите ми е ожесточена легистка38, непоносима глупачка, обича ме много, но ме счита за изключение, защото си мисли, че всички южно италианци са престъпници или в най-добрия случай лентяи. Затова никога не пропуска да ми каже: „Знаете ли, татко, по вашия край — моят край се простира от Сицилия до Рим включително — са убили този, отвлекли са онзи, арестували са трети, сложена е бомба, намерили са в една пещера точно във вашето градче двама млади, убити преди петдесет години…“.
— Ама как? — намеси се Монталбано. — Ама вашите близки знаят ли, че вие сте от Вигата?
— Разбира се, че знаят, но не съм казал на никого, дори и на покойната си съпруга, че все още имам собственост във Вигата. Разказах им, че моите родители и голяма част от роднините ми са били унищожени от бомбите. По никакъв начин те не можеха да ме свържат с мъртвите от Кастрираното агне, не знаеха дори, че то е част от моите земи. Аз обаче се разболях от тази новина, вдигнах висока температура. Всичко ужасяващо се връщаше и ставаше реалност. Та казвах ви за статията в „Кориере“. В нея беше написано, че един комисар от Вигата, същият, който открил мъртвите, не само успял да идентифицира двамата убити младежи, но дори открил, че теракотеното куче се казва Китмир. Тогава вече бях сигурен, че сте успели да разберете за моята дипломна работа и следователно ми изпращате съобщение. Загубих време в това да убеждавам моите деца, че ще дойда сам, но им казах, че трябва да видя, преди да умра, мястото, където съм се родил, отрасъл и живял на млади години.
На Монталбано тази работа не му вдъхваше доверие и пак се върна към нея:
— Значи, всичките ви близки знаеха, че сте от Вигата?
— Защо да го крия? И никога не съм променял името си, никога не съм имал фалшиви документи.
— Искате да кажете, че сте успели да изчезнете, без никога да сте искали да изчезвате?
— Точно така. Човек може да бъде открит, когато другите наистина имат нужда или намерение да го открият… Трябва да ми повярвате, като ви казвам, че винаги съм живял със собственото си име и фамилия, участвах в конкурси, печелех ги, преподавах, ожених се, създадох деца, имам внуци, които носят моята фамилия. Пенсионер съм и пенсията ми е на името на Калоджеро Ридзитано, роден във Вигата.
— Но може би е трябвало да пишете, откъде да знам, до общината, до университета, за да получите необходимите документи!
— Разбира се, писах им и те ми ги изпратиха. Комисарю, нека гледната ви точка относно моята история не ви подвежда. Никой в ония години не ме е търсил.
— Вие не сте си взели дори парите, които общината ви дължи заради отчуждаването на вашите земи.
— Това е проблемът. От трийсет години нямах никакви контакти с Вигата. Защото, остарявайки, документите от родното място все по-малко са ни нужни. Но онези, които ми бяха необходими, за да си получа парите от отчуждаването, се превръщаха в рискови за мен. Можеше да се случи така, че някой да си спомни за мен. А аз от доста време бях приключил със Сицилия. Не исках и не искам да имам нищо общо с нея. Ако с някакъв специален апарат могат да източат кръвта, която тече във вените ми, ще бъда щастлив.
38
Привърженичка на Северната лига за независимост на Падания — политическа националконсервативна партия, бореща се за независимост на северните италиански региони. — Б.пр.