— Искате ли да се разходите по брега на морето? — попита го Монталбано, след като старецът беше приключил с яденето.
Вървяха от пет минути, когато възрастният човек, който се подпираше на бастуна си, а другата си ръка държеше върху тази на комисаря, попита:
— Бихте ли ми казали как успяхте да идентифицирате Лизета и Марио? И как разбрахте, че аз имам нещо общо с тях? Извинете ме, но за мен да говоря и да вървя вече представлява трудност.
Докато Монталбано му разказваше всичко, от време на време Ридзитано присвиваше устни, което сякаш показваше, че нещата не са се развили по този начин.
След това комисарят усети, че тежестта от ръката на стария върху неговата беше станала по-голяма. Унесен в разговора, не беше забелязал, че той се е изморил от разходката.
— Искате ли да се прибираме?
Седнаха отново на скамейката на верандата.
— Тогава — каза Монталбано — желаете ли да ми разкажете как точно са се развили нещата?
— Разбира се, затова съм тук. Но много се затруднявам.
— Ще се опитам да ви го спестя. Нека да направим така: аз ще ви кажа това, което си представям, а вие ще ме коригирате, ако греша.
— Съгласен съм.
— И така, един ден в началото на юли 1943 година Лизета и Марио са дошли да ви потърсят във вилата в полите на Овена, където временно сте живеели сам. Лизета е избягала от Серадифалко, за да отиде при своя годеник Марио Кунич, моряк от спомагателния кораб „Пачиноти“, който няколко дни по-късно е трябвало да отплава…
Старецът вдигна ръка и комисарят спря:
— Простете ми, но нещата не стоят по този начин. А пък и аз си спомням всичко до най-малките подробности. Паметта на старите хора, колкото повече време минава, става все по-бистра. И по-безмилостна. Вечерта на шести юли към девет часа чух да се тропа отчаяно по вратата. Отидох да отворя и се озовах пред Лизета, която беше избягала. Но беше изнасилена.
— По време на пътуването си от Серадифалко до Вигата?
— Не. От своя баща, предната вечер.
Монталбано почувства, че не е в състояние да продума.
— И това бе само началото, все още най-лошото предстоеше да се случи. Лизета ми беше споделила, че баща й, чичо Стефано, както го наричах, защото бяхме роднини, понякога си позволявал с нея определени волности. Един ден Стефано Москато, който бил излязъл от затвора и се бил евакуирал със семейството си в Серадифалко, открил адресираните до дъщеря му писма от Марио. Казал й, че трябва да поговори с нея за нещо важно, отвел я в полето, хвърлил й писмата в лицето, набил я и я изнасилил. Лизета беше… никога не е била с мъж. Тя не се издала пред другите, защото имаше много здрави нерви. Просто на следващия ден избягала и дошла да се види с мен, защото за нея бях повече от брат. На сутринта отидох в градчето, за да съобщя на Марио за пристигането на Лизета. Той се появи в ранния следобед, оставих ги сами и отидох да се разхождам из полето. Върнах се към седем вечерта, Лизета беше сама, а Марио се беше върнал на „Пачиноти“. Вечеряхме и след това застанахме на един прозорец, за да гледаме зарята — така изглеждаше — от въздушното нападение над Вигата. Лизета отиде да си легне на горния етаж в моята спалня. Аз останах долу да чета някаква книга на светлината на газената лампа. Тогава… — спря се, изтощен, и въздъхна дълбоко.
— Искате ли чаша вода?
— … тогава чух, че в далечината някой надава крясъци. Или по-точно, първо ми се сториха като звуци от някакво животно, което стене, или куче, което вие. А всъщност беше чичо Стефано, който викаше дъщеря си. Гласът му… направо настръхнах, защото беше изтерзаният и сърцераздирателен глас на безмилостно изоставен любовник, който по животински страда и показва мъката си, а не гласът на баща, който търси дъщеря си. Потресох се. Отворих вратата, навън беше непрогледен мрак. Извиках, че в къщата съм само аз, и го попитах защо е дошъл да търси дъщеря си при мен. Изведнъж го видях пред себе си, нахлу вкъщи, изглеждаше като луд, трепереше, оскърбяваше мен и Лизета. Удари ме с юмрук в лицето и аз паднах назад зашеметен. В този момент видях, че в ръката си държеше револвер, и казваше, че ще ме убие. Направих грешка, като му натякнах, че сигурно търси дъщеря си, за да я изнасили отново. Стреля по мен, но не ме уцели, беше твърде разстроен. Прицели се по-добре, но в този момент изтрещя някакъв друг изстрел. В стаята си близо до леглото държах заредена ловна пушка. Лизета я беше взела и горе от стълбището беше стреляла по баща си. Чичо Стефано беше ранен в рамото, олюля се и оръжието падна от ръцете му. Хладнокръвно Лизета му заповяда да си тръгне и му каза, че иначе ще го довърши. Бях убеден, че нямаше да се поколебае да го направи. Чичо Стефано дълго гледа дъщеря си в очите, след това започна да скимти със затворена уста, но не вярвам да беше само от раната си, обърна гръб и излезе. Залостих вратите и прозорците. Бях обхванат от ужас и се наложи Лизета да ме окуражава и да ми дава сили. Останахме барикадирани дори на следващата сутрин. Към три часа дойде Марио, разказахме му какво се беше случило с чичо Стефано и тогава той реши да прекара нощта с нас — не искаше да ни остави сами, защото със сигурност бащата на Лизета щеше да се върне, за да опита отново. Към полунощ над Вигата се разрази ужасна бомбардировка, но Лизета запази спокойствие, защото нейният Марио беше с нея. Сутринта на девети юли отидох във Вигата, за да видя дали къщата, която имахме там, все още е здрава. Посъветвах Марио да не отваря на никого и да държи пушката подръка. — Ридзитано спря. — Устата ми пресъхна.