Монталбано се втурна към кухнята и се върна с чаша и гарафа със студена вода. Старецът хвана чашата с двете си ръце, защото се беше разтреперил. Комисарят изпита остра болка от това.
— Ако искате да спрем за малко, ще продължим по-късно.
Старецът поклати с глава в знак на несъгласие.
— Ако спра, никога повече няма да продължа. Останах във Вигата до късния следобед. Къщата не беше разрушена, но се намираше в пълен безпорядък, вратите и прозорците — изскубнати от пантите заради ударната вълна, паднали мебели, счупени стъкла. Работих до вечерта и доколкото можах, я подредих. Пред входната врата не си намерих велосипеда, бяха ми го откраднали. Тръгнах пеша към Овена, беше около един час път. Трябваше да вървя по банкета на междуградското шосе, защото имаше голямо движение от италиански и немски военни транспортни средства и в двете посоки. Точно когато стигнах до черния път, който водеше към вилата, изникнаха шест американски бомбардировача, които започнаха да стрелят и да хвърлят бомби. Самолетите летяха много ниско и надаваха грохот. Хвърлих се в един ров и почти веднага в гърба ме удари някакъв предмет, който в началото си помислих, че е голям камък, изхвърлен при избухването на една от бомбите. Оказа се обаче, че е войнишка обувка с крак, откъснат малко над глезена. Скочих и поех по коларския път, но трябваше да спра, за да повърна. Краката не ме държаха, падах два или три пъти и докато зад гърба ми шумът от самолетите отслабваше, все по-ясно започваха да се чуват викове, стенания, молитви и заповеди между камионите, които горяха. В момента, в който влязох във входа на дома си, на горния етаж се чуха два изстрела, които бяха на твърде кратък интервал един от друг. Помислих си, че чичо Стефано е успял да влезе в къщата и е изпълнил своето отмъщение. Близо до вратата имаше голям железен лост, който ми служеше да я залоствам. Взех го, качих се, без да вдигам шум. Вратата на моята спалня беше отворена, а някакъв мъж, малко след прага, държеше все още в ръка револвера си и стоеше обърнат с гръб към мен. — Старецът изобщо не беше вдигал погледа си към комисаря, но сега го погледна право в очите: — Според вас приличам ли на убиец?
— Не — каза Монталбано. — И ако имате предвид онзи вътре в стаята, с оръжието в ръка, успокойте се, вие сте били застрашен и сте действали в законна самоотбрана.
— Човек, който убива друг човек, винаги си остава убиец, всичко, което ми казвате са законови постановки, но те са за после. Това, което има значение, е моментното желание. А аз исках да убия този мъж, каквото и да беше направил на Лизета и Марио. Вдигнах лоста и го ударих с всичка сила по тила с надеждата да му разбия главата. Падайки, мъжът откри пред мен гледката към леглото. Върху него бяха Марио и Лизета, голи, силно вкопчени един в друг, в море от кръв. Трябва да са били изненадани от твърде близката до къщата бомбардировка, докато са правели любов, и са се били прегърнали по този начин от страх. За тях повече нищо не можеше да се направи. Може би нещо можеше да се направи за мъжа, който лежеше зад мен на земята и хъркаше. С един ритник го обърнах с лицето нагоре, оказа се, че е един раболепен помощник на чичо Стефано, престъпник. Методично с лоста направих главата му на пихтия. Тогава полудях. Започнах да вървя от стая в стая, пеейки. Вие убивали ли сте някога човек?