— Да, за съжаление.
— Казвате „за съжаление“, следователно не сте изпитали удовлетворение от това. Аз обаче изпитах повече от удовлетворение — радост. Бях щастлив, казах ви, че пеех. След това се строполих на един стол, покосен от ужаса и потресен от себе си. Намразих се. Бяха успели да ме накарат да стана убиец и аз не бях се противопоставил на това, напротив, дори бях доволен. Кръвта, която течеше във вените ми, беше заразена, макар и да се бях опитал да я пречистя с разум, възпитание, култура и всичко, което пожелаете. Беше кръвта на Ридзитано, на моя дядо, моя баща, на мъжете, за които в градчето свестните хора предпочитаха да не говорят. Бях като тях и по-лош от тях. След това в делириума си стигнах до едно вероятно разрешение на проблема. Помислих си, че ако Марио и Лизета продължат да спят, целият този ужас нямаше никога да се случи. Кошмар, лош сън. Тогава… — Старецът изобщо не можеше да подхване отново.
Монталбано се изплаши, че той ще получи удар.
— Ще продължа аз. Взели сте труповете на двамата млади, занесли сте ги в пещерата и сте ги събрали отново.
— Да, но е лесно на думи. Трябваше да ги вкарам вътре един по един. Бях изтощен и буквално прогизнал от кръв.
— Втората пещера, в която сте сложили телата, вероятно е била използвана, за да се съхраняват в нея продуктите за черната борса?
— Не. Баща ми беше затворил входа й само с камъни, без цимент. Аз ги махнах и, като приключих, пак ги сложих на мястото им. За да виждам, използвах електрическо фенерче, имахме много от тях във вилата. После трябваше да намеря предметите — символи за съня, тези от легендата. За стомната и гаванката, имаш ли пари, беше лесно, но кучето? Във Вигата на последната Коледа…
— Знам всичко… — каза Монталбано. — Кучето, когато се е провел търгът, го е купил някой от близките ви.
— Баща ми. Но тъй като на мама не й харесваше, беше прибрано в един долап в мазето. Спомних си за това. Когато приключих и затворих голямата пещера с канарата врата, беше късна нощ, но се почувствах почти ведър. Лизета и Марио сега наистина спяха, не беше се случило нищо. Затова и трупът, на който се натъкнах отново на втория етаж, не ме впечатли повече, тъй като не съществуваше за мен, той беше плод на моето въображение, разстроено от войната. След това настъпи краят на света. Къщата вибрираше под снарядите, които падаха на няколко метра от нея, но не се чуваше шум от самолети. Бяха от корабите. Стреляха от морето. Излязох на бегом, боях се да не остана под развалините, ако уцелеха къщата. На хоризонта изглеждаше все едно се зазорява. Каква беше цялата тази светлина? Зад гърба ми вилата буквално избухна, бях ударен в главата от някаква отломка и припаднах. Когато отворих очи, светлината на хоризонта беше още по-силна и се чуваше непрекъснат и далечен грохот. Успях да се завлека до пътя, започнах да махам, жестикулирах, но никое транспортно средство не спираше.
Всички бягаха. Изложих се на риск и някакъв камион едва не ме блъсна. Натиснаха обаче спирачката. Един италиански войник ме качи на него. От това, което си говореха, разбрах, че американците са направили десант. Помолих ги да ме вземат с тях, накъдето и да отиваха. Направиха го. Това, което се случи после, ми се струва, че вас не ви интересува. Изнурен съм.
— Искате ли да си полегнете малко? — На Монталбано му се наложи почти да го носи, след това му помогна да се съблече. — Моля ви за извинение — каза той, — че събудих спящите и ви върнах в реалността.
— Трябваше да се случи.
— Вашият приятел Бурджо, който много ми помогна, ще бъде много щастлив да ви види.
— Но аз не. И ако нямате нищо против, би трябвало да направите така, че все едно никога не съм идвал.
— Разбира се, няма никакви пречки за това.
— Желаете ли нещо друго от мен?
— Нищо друго. Само искам да ви кажа, че съм ви изключително благодарен за това, че отговорихте на моето повикване.
Нямаше какво друго да си кажат. Старецът погледна часовника така, сякаш ще си го забоде в очите.
— Да направим така: аз ще поспя един час, след това ще ме събудите, ще повикате такси и ще отида на летище „Пунта Раизи“.
Монталбано затвори капаците на прозореца и се отправи към вратата.
— Извинете ме за момент, комисарю… — Извади от портфейла си, който беше оставил на нощното шкафче, една снимка и му я подаде. — Това е моята последна внучка, на седемнайсет години е и се казва Лизета.
Монталбано се приближи към един тънък лъч светлина.