Дейвис зяпна.
— Вайклид не беше истинското ми име! — поясни адмиралът. — Смяташ ли, че кроу щяха да ми дадат и минимален шанс за измъкване, ако им бях съобщил, че съм Лорънс Хамърсмит, син на главнокомандващия земната армия Нейтън Хамърсмит?
— Но…
— Сега ми предай този меч и се връщай на кораба си! И ако някой път пак ти се прииска да спазиш сая, спомни си, че японците са загубили войната. Ясен ли бях?
Капитан Дейвис се изправи, козирува и излезе от кабинета. Видимо трепереше.
Хамърсмит вдигна меча от бюрото си, прокара ръка по изтърканата от употреба костена дръжка и въздъхна. Навярно никога нямаше да може да върне на собственика му този меч на честта, но пък, кой знае…
— Ще спечелим войната… — промърмори. — Теранският начин е по-добър… — и се загледа в обсипаната със звезди чернота отвъд илюминатора.
Изпитваше остро съжаление за Дейвис — може би капитанът щеше да преодолее шока, а може би не. Тъй или иначе, бе твърде дълбоко повлиян от сая, за да бъде действително полезен на Земята като стратег. Имаше надежда обаче — надежда за кроу. Защото както Кейл бе повлиял на Алекс, така и Алекс му бе повлиял. И щом един кроу можеше два пъти да предприеме действия, противоречащи на сая, то всички кроу рано или късно щяха да се променят. В крайна сметка Япония бе постигнала невероятни успехи СЛЕД като бе загубила войната.
Хамърсмит продължи да зяпа илюминатора. Вместо звездите обаче виждаше цяла орда вбесени военни — и един млад кроу, вдигнал заплашително меча си срещу тях… В сая-предизвикателство. Но типично по терански начин.