Терез играеше с такова безразличие, че вбесяваше Камий. Тя държеше на коленете си голямата пъстра котка Франсоа, която госпожа Ракен бе донесла от Вернон, и я галеше с едната си ръка, докато с другата поставяше жетоните. Вечерите в четвъртък бяха за нея истинско мъчение; често се оплакваше, че не й е добре, че има мигрена, само за да не играе, а да стои бездейна, полузаспала. Облакътена на масата, опряла буза на ръцете си, тя наблюдаваше гостите на леля си и на мъжа си през жълтия задимен облак, който изпускаше лампата. Всичките тези физиономии я дразнеха. Тя местеше поглед ту към един, ту към друг, изпълнена с дълбоко отвращение и глухо раздразнение. Бледото лице на стария Мишо бе покрито с червени петна, безжизнено лице на вдетинен старик; Гриве беше с кръгли очи и тънки устни и това му придаваше глупашко изражение. Оливие, който беше само кожа и кости, важно крепеше на смешното си тяло ъгловатата си безлична физиономия. Колкото до Сюзън, жената на Оливие, тя беше страшно бледа, с блуждаещи очи, с безцветни устни и измито лице. И сред всичките тези безобразни и зловещи фигури, които я заобикаляха, Терез не вицдаше нито един истински човек, нито едно живо същество. Понякога изпадаше в същинска халюцинация, струваше й се, че е жива погребана под земята заедно с някакви трупове-марионетки, които обръщаха глава, движеха ръце и крака, когато им дръпнат конците. Гъстият въздух в трапезарията я задушаваше, мълчанието, от което я побиваха тръпки, и жълтеникавата светлина на лампата я изпълваха със смътен ужас и необяснима тревога.
Бяха сложили долу на вратата на магазина звънче, чийто остър звън известяваше влизането на клиентките. Терез постоянно надаваше ухо да го чуе; щом дръннеше, тя слизаше бързо, успокоена, щастлива, че може да напусне трапезарията обслужваше бавно купувачката. Когато тя си отидеше, сядаше зад тезгяха и оставаше там колкото може по-дълго, не й се връщаше, вкусваше истинска наслада, че Гриве и Оливие не са пред очите й. Влажният въздух на дюкянчето уталожваше треската, която изгаряше ръцете й, и тя най-сетне отново изпадаше в обичайната си сериозна замисленост.
Но не успяваше да остане дълго. Камий се дразнеше от отсъствието й, той не можеше да разбере как е възможно да предпочита магазина пред трапезарията в четвъртък вечер. Надвесваше се над перилата и търсеше с поглед жена си.
— Ей — викаше Камий, — какво правиш там? Защо не се качваш?… На Гриве дяволски му върви. Пак спечели!
Младата жена ставаше неохотно и заемаше мястото си срещу стария Мишо, от чиито увиснали, разтворени в усмивка устни просто й прилошаваше.
Така оставаше тя до единадесет часа изнемощяла на стола си, загледана във Франсоа на коленете си, за да не вижда обкръжаващите я палячовци, които се кривяха около нея.
5
В един от четвъртъците, връщайки се от работа, Камий доведе със себе си висок широкоплещест здравеняк. Той го бутна приятелски в магазина. Запита госпожа Ракен, като посочи момъка:
— Мамо, познаваш ли този господин?
Старата търговка погледна юначагата, но не успя да си го припомни. Терез гледаше невъзмутимо тази сцена.
— Как? — поде Камий. — Значи не познавашЛоран, малкия Лоран, сина на дядо Лоран, който имаше такива хубави ниви около Жьофос?… Не си ли го спомняш?… Ходехме заедно на училище. Той идваше да ме вика всяка сутрин, като излизаше от чичо си, който беше наш съсед, а ти му даваше филии със сладко.
Госпожа Ракен изведнъж си спомни малкия Лоран, който й се стори странно пораснал. Не го беше виждала близо двадесет години. Тя се помъчи да заглади впечатлението от сухото посрещане, като го заля с безброй спомени и майчински нежности. В това време Лоран беше седнал; той се усмихваше любезно, отговаряше с ясен глас и се оглеждаше спокойно и непринудено.
— Представяте ли си — говореше Камий, — този симпатяга работи от година и половина в Орлеанските железници, а до тази вечер не сме се срещали нито веднъж. Толкова огромно и забележително е това учреждение.
Младият човек направи забележката, като отвори широко очи и стисна устни, с гордото съзнание, че макар и съвсем малко, все пак е колелце в тази огромна машина. Той продължи, като поклати глава:
— О, само че той е добре, учил е печели вече хиляда и петстотин франка… Баща му го е пращал в колеж; следвал е право и е учил живопис. Нали, Лоран? Остани на вечеря у нас.