— С удоволствие — съгласи се простичко Лоран.
Той махна шапката си и се разположи в магазина. Госпожа Ракен забърза към кухнята. Терез, която още не бе промълвила нито дума, гледаше новодошлия. Тя никога досега не беше виждала истински мъж. Висок, силен, със свеж вид, Лоран я удивляваше. Тя съзерцаваше с някакво възхищение ниското му чело, обградено с гъста черна коса, пълните му бузи, червените му устни, правилните черти, здравата му красота. Спря за миг поглед на шията му — широка и къса, дебела и мощна. После впи очи в големите му ръце, които той държеше на коленете си; пръстите му бяха четвъртити; ако свиеше юмрук, сигурно щеше да е огромен и с него би могъл да убие и вол. Лоран беше истински селски син, държеше се малко изтежко, беше леко прегърбен, с бавни и отмерени движения, със спокоен, упорит вид. Под дрехите му се долавяха кръгли, развити мускули, яко и набито тяло. Терез го разглеждаше любопитно — от свитите в юмрук ръце до лицето, и тръпки я побиваха, като спреше поглед на мощната му шия.
Камий извади томовете на Бюфон и книжките си по десет сантима, за да покаже на приятеля си, че и той работи. После, сякаш в отговор на някакъв въпрос, който си е имал на ум, запита Лоран:
— Ти сигурно познаваш жена ми? Не си ли спомняш малката братовчедка, която играеше с нас във Вернон?
— Веднага познах госпожата — отговори Лоран, като гледаше Терез право в лицето.
Младата жена изпита неприятно чувство от този прям поглед, който сякаш проникна в нея. Тя се усмихна принудено и размени няколко думи с Лоран и с мъжа си. После побърза да отиде на помощ на леля си. Тежко й беше на сърцето.
Седнаха на масата. Още от началото на вечерята Камий се занимаваше само с приятеля си.
— Как е баща ти? — запита го той.
— Не знам — отговори Лоран. — Скарани сме. От пет години не си пишем.
— Ами! — възкликна Камий, поразен от подобно чудовищно явление.
— Да, той е чудак и си има свои идеи… Понеже постоянно се съди със съседите си, изпрати ме в колеж с надежда след време да намери в мое лице адвокат, който да печели всичките му дела… О, татко Лоран има само утилитарни амбиции. Той иска да извлече полза от всичките си лудории.
— А ти не искаше ли да станеш адвокат? — запита Камий още по-удивено.
— Бога ми, съвсем не… — засмя се приятелят му. — Две години се преструвах, че ходя на лекции, за да получавам издръжката от хиляда и двеста франка, която ми даваше баща ми. Живеех с един приятел от колежа, който е художник, и започнах и аз да рисува. Забавно ми беше. Това е весел занаят и никак не е уморителе. Пушехме и бъбрехме по цял ден…
Семейство Ракен го гледаше с широко отворени удивени очи.
— За нещастие — продължи Лоран, — и това не можеше да продължава вечно. Баща ми узна, че го лъжа, лиши ме от стоте франка на месец и ми нареди да се върна да копая земята с него. Опитах се тогава да рисувам картини със свещени сюжети; лоша търговия… Понеже ми стана ясно, че ще умра от глад, запратих изкуството по дяволите и си потърсих работа… Баща ми все кога да е ще умре; чакам този ден, за да си поживея, без нищо да работя.
Лоран говореше всичко това с невъзмутимо спокойствие. С няколко думи се обрисува чудесно. Всъщност той беше чисто и просто мързеливец, у когото преобладаваха груби инстинкти и ясно определени желания за лесни и трайни наслади. На това едро, мощно тяло му беше необходимо само бездействие, леност и ежечасно удовлетворяване на страстите. Би искал добре да се храни, добре да спи, да си поживее нашироко, без много-много вълнения, без да насилва съдбата.
Адвокатската професия го изплашила, а тръпки го побивали само при мисълта да копае земята. Отдал се на изкуството с надеждата, че то ще бъде подходящ занаят за лентяй като него, струвало му се, че леко ще се справи с четката; вярвал в лесния успех. Мечтаел за живот, изпълнен с евтини удоволствия, красив живот, с много жени; да се изтяга по дивани, да се отдаде на ядене и пиене. Мечтата тряла, докато дядо Лоран пращал пари. Но когато младият човек, който по това време вече бил навършил тридесетте, съзрял на хоризонта оскъдицата, той се позамислил; обзел го страх пред лишенията, не би се решил да изкара и един ден без хляб дори заради най-голямата слава в изкуството. Той запратил, както сам казваше, рисуването по дяволите още същия ден, в който се уверил, че то никога няма да задоволи големите му апетити. Първите му опити били под всякаква посредственост. Селският му поглед обгръщал непохватно и грубо природата. Платната му, като че ли кални, лошо построени, разкривени, не издържали критика. Впрочем той не бил кой знае колко честолюбив като художник и не изпаднал в черно отчаяние, когато се наложило да захвърли четките. Съжалявал от сърце само за ателието на приятеля си от училищната скамейка, просторно ателие, където така сладострастно се търкалял четири-пет години. Мъчно му било също за жените, които идвали да позират и чиито прищевки били достъпни за кесията му. Този свят на груби развлечения разпалил в него плътски желания. Въпреки това скоро свикнал с чиновничеството, задоволявал се с безсмисленото съществуване и от ден на ден все повече обиквал тази работа, която не го уморявала и притъпявала ума му. Само две неща го дразнели — липсата на жени и храната в евтините ресторанти, която не задоволявала лакомството му.