— Трябва да си отивам.
Лоран беше коленичил пред нея. Той държеше ръцете й.
— Довиждане — каза тя, без да помръдне.
— Не, не довиждане — възкликна той, — това е много неопределено!… Кога ще дойдеш пак?
Тя го изгледа право в лицето.
— Искаш ли да ти кажа откровено? Смятам, че няма да дойда никога вече, това е истината. Няма за какво да изляза, не мога да измисля нищо.
— Значи, трябва да си кажем сбогом?
— Не, не искам!
Тя изрече тези думи с гневна уплаха. После добави по-тихо:
— Сега ще си отида.
Лоран мълчеше, мислеше за Камий.
— Не искам да му сторя зло — каза най-сетне той, без да споменава името му. — Но той наистина много ни пречи… Не можеш ли да ни освободиш от него, да го изпратиш някъде далеч, на път.
— Ах, да, да го изпратя на път! — поклати глава младата жена. — въобразяваш си, че такъв мъж ще се съгласи да пътува… За него има само един път, от който човек никога не се връща… Но той всички ни ще зарови. Такива хора, които едва дишат, никога не умират.
Настъпи мълчание. Лоран се довлече на колене, притисна се до любовницата си, облегна глава на гърдите й.
— Сънувах един съм — каза той, — исках да прекарам цялата нощ с теб, да заспя в обятията ти и да се събудя на другия ден от целувките ти… Бих искал да бъда твой мъж… Разбираш ли?
— Да, да! — отговори тръпнеща Терез.
После рязко се наведе над Лоран и го покри с целувки. Докосваше с панделките си твърдата брада на младия човек. И вече дори не мислеше, че е облечена и дрехите й ще се смачкат. Говореше през сълзи, прекъсвана от ридания:
— Не ми говори такива неща… защото няма да имам сили да те напусна. Ще остана тук. По-добре ме окуражи, кажи ми, че пак ще се видим… Нали се нуждаеш от мене, все ще намерим някой ден средство да бъдем заедно!
— Тогава ела, ела пак утре! — отговори Лоран, като я притискаше с треперещи ръце.
— Не мога да дойда!… нали ти казах, няма за какво да изляза.
Тя кършеше ръце, после добави:
— О, аз не се страхувам от скандал. Ако искаш като се върна, ще кажа на Камий, че си мой любовник и ще се върна да спя тук… Но се тревожа за тебе. Не искам да ти преча в живота. Желая да ти създам щастливи дни.
Инстинктивното благоразумие на младия човек се пробуди.
— Ти си права — каза той, — не бива да се държим като деца. Ах, ако можеше мъжът ти да умре!…
— Ако можеше да умре!… — повтори бавно Терез.
— Ще се оженим веднага и няма да има от какво да се страхуваме! Ще се наслаждаваме пълно на любовта си… Какъв чудесен, сладък живот!
Младата жена се беше изправила; тя гледаше пребледняла, с мрачни очи любовника си. Устните й потрепваха.
— Понякога хората умират — прошепна най-сетне тя, — само че е опасно за тези, които ги надживяват.
Лоран нищо не отговори.
— Виждаш ли — продължи тя, — познатите средства не са подходящи.
— Ти не ме разбра — невъзмутимо отговори той. — Аз не съм глупак. Искам да те обичам спокойно… мислех си, че всеки ден се случват какви ли не нещастия: човек може да се подхлъзне, да го удари тухла… Нали разбираш? В такъв случай само вятърът е виновен, никой друг!
Гласът му звучеше странно. Той се усмихна и добави ласкаво:
— Върви си, бъди спокойна, ние ще се обичаме и ще живеем щастливо… Щом не можеш да идваш тук, аз ще уредя всичко. Ако се наложи да не се виждаме няколко месеца, не ме забравяй, мисли си, че работя за нашето общо щастие.
Той притисна в обятията си Терез, която вече отваряше вратата, за да си тръгне.
— Ти си моя, нали? — каза той. — Заклеваш се да ми се отдадеш цяла веднага, когато пожелая.
— Да! — възкликна младата жена. — Аз ти принадлежа! Прави с мен каквото искаш!
Те останаха за миг сурови, безмълвни. После Терез се изскубна рязко, без да се обръща, излезе от мансардата и се спусна по стълбите. Лоран чу шума от отдалечаващите се стъпки.
Когато всичко утихна, той се прибра в бърлогата си и си легна. Постелята беше още топла. Той се задъхваше в тази тясна дупка, изпълнена с жарките милувки на Терез. Струваше му се, че все още вдъхва аромата й; тя беше минала оттук, бе оставила нещо от себе си, бе разпръснала ухание на виолетки, но сега той можеше да притиска в обятията си само неуловимия призрак на любимата жена, който витаеше около него. Обзе го отново треската на възбудата и неудовлетворената любов. Не затвори прозореца. Легна по гръб, с голи ръце, разтворил длани, той търсеше прохлада и размишляваше, загледан в тъмносиньото парче небе, изрязано от прозореца.