Старият Мишо побърза да излезе. Остави Сюзан при търговката, а те с Оливие повикаха Лоран и се отправиха веднага към Сент-Уен.
По пътя едва размениха няколко думи. Всеки се беше свил в своя ъгъл на файтона, който ги друсаше по паважа. Седяха неподвижни и безмълвни в мрака на колата. От време на време лъч от уличните фенери за миг заливаше с ярка светлина лицата им. Печалното събитие, което ги бе събрало, ги изпълваше с мрачно униние.
Когато най-сетне пристигнаха в гостилницата край реката, завариха Терез на легло с пламнала глава и горещи ръце. Кръчмарят им каза полугласно, че младата жена има силна треска. Всъщност Терез се чувстваше слаба и малодушна и се страхуваше да не признае убийството в пристъп на възбуда, затова беше предпочела да играе ролята на болна. Тя пазеше сурово мълчание, стискаше устни и клепачи и не желаеше да вижда никого от страх да не проговори. Завита до брадата, заровила глава във възглавницата, тя се беше свила на кълбо и с тревога се вслушваше в разговорите около нея. През червеникавата светлина, която играеше пред очите й през затворените клепачи, неизменно я преследваше гледката на борбата между Камий и Лоран в лодката; тя виждаше мъжа си, блед, страшен, как израства и се надига от тинестата вода. Това неумолимо видение усилваше треската в кръвта й.
Старият Мишо се опита да й поговори, да я утеши. Тя се извърна към стената с нетърпеливо движение и отново зарида.
— Оставете я на мира, господине — каза кръчмарят. — Тя трепери при най- малкия звук… Сам виждате, нужен й е покой.
Долу, в общата зала, един полицейски агент пишеше протокол за произшествието. Мишо и синът му слязоха, последвани от Лоран. Когато Оливие се представи като служител от префектурата, всичко беше приключено за десет минути. Лодкарите бяха все още там и като очевидци описаха с пълни подробности случая, обясниха как тримата паднали във водата. Дори Оливие и баща му да изпитваха и най-малкото съмнение, то би изчезнало при такива свидетели. Но те нито за миг не е бяха усъмнили в думите на Лоран, напротив, представиха го на полицейския агент като най-добрия приятел на жертвата и настояха да се впише в протокола, че младият човек се е хвърлил във водата да спасява Камий Ракен. На другия ден вестниците описаха злополуката с цял куп подробности; нещастната майка, неутешимата вдовица, благородният и смел приятел, нищо не липсваше в описанието на произшествието, което бе отпечатано в цялата парижка преса и оттам бе заровено в департаментските архиви.
Когато протоколът бе съставен, буйна радост обзе Лоран, той сякаш се възроди. Откакто неговата жертва бе впила зъбите си в шията му, се беше вцепенил, действаше като автомат по предварително замисления план. Единствено инстинктът за самосъхранение го ръководеше, подсказваше му думите, направляваше действията му. Когато най-сетне се убеди, че всичко ще свърши безнаказано, кръвта потече спокойно във вените му. Полицията бе минала покрай престъплението и не бе забелязала нищо. Тя беше изиграна и го бе оправдала. Той беше спасен. Тази мисъл разля по цялото му тяло живителна пот, топлина, която възвърна гъвкавостта на мускулите и на ума му. Той продължи да играе ролята на безутешен приятел с неподражаемо изкуство и самоувереност. Всъщност в него преобладаваха животински инстинкти; в подобна минута мечтаеше за Терез, която лежеше в стаята на горния етаж.
— Не можем да оставим тук клетата млада жена — каза той на Мишо. — Може би е застрашена от тежка болест, трябва непременно да я заведем в Париж… Елате, необходимо е да я убедим да се върне с нас.
Горе в стаята той започна да увещава Терез да стане и да се върне в пасажа на Пон-Ньоф. Когато чу гласа му, младата жена се разтрепери, отвори широко очи и го изгледа. Беше като обезумяла, тресеше я. Надигна се с мъка, без да промълви нито дума. Мъжете излязоха и я оставиха сама с жената на кръчмаря. След като се облече, тя слезе залитаща и се качи във файтона, подкрепяна от Оливие.
Мълчаха по време на пътуването. Лоран с неподражаема смелост и безсрамие плъзна ръка край фустата на младата жена и докосна пръстите й. Седеше срещу нея в сянката; не виждаше лицето й, защото тя беше свела глава. Той улови ръката й, стисна я силно и я задържа така до улица Мазарин. Чувстваше как тя трепери, но не се отдръпна, а напротив, отговори на грубата милувка. И двете ръце горяха една в друга; влажните длани се долепваха, тясно преплетените пръсти се притискаха до болка при всеки тласък. Струваше им се, че кръвта прелива от гърдите на единия в гърдите на другия, че минава през съединените им ръце; те се превърнаха в разпалено огнище, в което кипеше животът им. Сред нощта и тягостното мълчание, което ги обкръжаваше, страстното ръкостискане беше като тежест, прехвърлена през врата на Камий, за да го повлече под водата.