Веднъж Лоран видя една такава дама, която стоеше на няколко крачки от стъклата и притискаше батистена кърпичка до ноздрите си. Тя беше облечена в чудесна сива копринена рокля с наметка от черна дантела; лицето й бе покрито с воалетка, ръцете й в ръкавици изглеждаха малки и изящни. От нея се излъчваше нежно ухание на виолетки. На няколко крачки върху плочата беше прострян трупът на едър здравеняк, зидар, който се беше убил на място, падайки от едно скеле. Той имаше четвъртити гърди, едри и къси мускули, бяла и загладена плът. Смъртта го бе превърнала в мраморна статуя. Дамата го разглеждаше, изучаваше го с поглед, претегляше го, потънала в съзерцание. Тя повдигна крайчеца на воалетката си, погледна го за последен път и си тръгна.
От време на време идваха цели банди от дванадесет до петнадесетгодишни момчета, които тичаха край стъклената преграда и се спираха само край женските трупове. Опрели ръце на стъклата, те оглеждаха безсрамно голите гърди. Побутваха се с лакът, правеха груби забележки, изучаваха порока в училището на смъртта. Тези млади немирници губят за пръв път целомъдрието си в моргата.
В края на седмицата Лоран се почувства отвратен. Нощем сънуваше труповете, които бе видял сутринта. Това страдание, отвращението, което изпитваше всеки ден, най-сетне го доведоха до такова нервно разстройство, че реши да посети още само два пъти моргата. На другия ден, като влезе, получи жесток удар право в сърцето: срещу него, на една плоча, лежеше Камий, прострян по гръб, с повдигната глава, с полуотворени очи.
Убиецът бавно се приближи до стъклото, сякаш привлечен от невидима сила, без да може да откъсне поглед от жертвата си. Той не се измъчваше; изпитваше само силен вътрешен студ и леки тръпки по цялата кожа. Очакваше, че ще се развълнува много повече при вида на Камий. Остана като закован пет дълги минути, потънал в безсъзнателно съзерцание, запечатвайки неволно дълбоко в паметта си всичките страшни щрихи, всичките мръсни цветове на картината пред очите си.
Камий беше отвратителен. Беше останал две седмици във водата. Лицето му изглеждаше строго и твърдо; чертите се бяха запазили напълно, само кожата беше добила жълтеникавокален оттенък. Сухото, костеливо лице, леко подпухнало, се кривеше. Главата беше малко наведена, с прилепнали по слепите очи коси, а под повдигнатите клепачи се виждаше бялото на очите. Разкривените устни, дръпнати към ъглите, се хилеха в отвратителна усмивка; краят на почернелият език се подаваше между белите зъби. Тази глава, ощавена и обтегната, но все пак запазила човешкия си облик, бе станала страшна, запечатвайки израза на болка и уплаха. Тялото представляваше купчина разлагащи се меса; той беше страдал ужасно. Ръцете едва се държаха, ключиците пробиваха кожата на раменете. Ребрата образуваха черни ивици по зеленикавите гърди; в лявото бедро, разцепено, отворено, издълбано, се виждаше тъмночервено месо. Целият торс се разлагаше. Краката бяха опънати и покрити с черни струпеи, стъпълата се отлепяха.
Лоран гледаше Камий. Никога досега не беше виждал такъв ужасен удавник. Трупът имаше смален, жалък вид, той още повече се беше свил при разлагането и представляваше малка купчина. В него веднага се отгатваше дребния чиновник със заплата не по-голяма от хиляда и двеста франка, ограничен и болнав, израсъл с билките, които му бе варила майка му. Това жалко тяло, отгледано сред топли завивки, зъзнеше сега върху студения одър.
Когато най-сетне се освободи от мъчителното любопитство, което го задържаше неподвижен и затъпял пред мъртвеца, Лоран излезе и тръгна бързо по кея. Вървеше и си повтаряше: „Ето какво направих от него. Жалко същество.“ Струваше му се, че го преследва отвратителна миризма, миризмата, която сигурно издаваше този разлагащ се труп.
Отиде при стария Мишо и м каза, че е познал Камий в моргата. Формалностите бяха изпълнени, погребаха удавения, издадоха смъртен акт. След това Лоран се успокои и напрегна цялата си воля да забрави престъплението и ужасните мъчителни сцени след убийството.
14
Магазинът в пасажа на Пон-Ньоф остана затворен три дни. Когато го отвориха отново, той изглеждаше още по-мрачен и по-влажен от преди. Стоките, пожълтели от прах, сякаш носеха семейния траур, всичко изглеждаше запуснато в мръсните витрини. Зад окачените на ръждясалите куки бонета се открояваше лицето на Терез, още по-бледо и матово, още по-землисто и застинало в мрачна неподвижност.