Точно по това време любовницата му го изостави внезапно. Една неделя тя не се върна. Вероятно беше намерила по-топло и по-удобно пристанище. Лоран не се огорчи особено много; само че беше свикнал нощем да има жена до себе и сега животът му внезапно опустя. След една седмица нервите му се изопнаха. Той пак започна да стои по цели вечери в магазина в пасажа и пак загледа Терез с очи, в които проблясваха бързи светлинки. Младата жена. Която тръпнеше от продължителното четене, се отпускаше морна под неговите погледи.
Така след едногодишно равнодушно и отегчено очакване и двамата отново почувстваха как в тях се пробуждат тревогата и желанието. Една вечер Лоран, като затваряше магазина, задържа за минутка Терез в пасажа.
— Искаш ли тази вечер да дойда в стаята ти? — запита той със страстен глас.
Тя се отдръпна ужасена.
— Не, не, трябва да почакаме… Да бъдем предпазливи.
— Струва ми се, че отдавна чакам — настоя Лоран. — Омръзна ми, аз те желая!
Терез го изгледа като обезумяла. Ръцете и лицето й горяха. Тя сякаш се поколеба за миг, после рязко каза:
— Да се оженим, тогава ще бъда твоя.
17
Лоран излезе от пасажа с напрегната мисъл и неспокойна плът. Горещото дихание, съгласието на Терез събудиха в него отново някогашните буйни желания. Той тръгна по кейовете с шапка в ръка, изложил лицето си на хладния въздух.
Когато стигна до вратата на жилището си на улица Сен-Виктор, той се побоя да се прибере в стаята си, да бъде сам. Обхвана го детински страх, необясним, неочакван, че ще завари скрит човек в мансардата си. Никога досега в живота си не бе изпитвал подобни усещания. Не се опита дори да си изясни откъде идва странния трепет, който го завладя. Влезе в една кръчма и остана там цял час, до полунощ, неподвижен и безмълвен край масата си, обръщайки една след друга големи чаши вино. Той мислеше за Терез, беснееше срещу нея, задето не бе пожелала да го приеме тази вечер в стаята си, мислеше си, че с нея няма да му бъде тъй страшно.
Затвориха кръчмата и го поканиха да си върви. Той се върна да поиска кибрит. Портиерната на дома, в който живееше, беше на първия етаж. Лоран трябваше да измине дълъг коридор и да се изкачи по няколко стъпала, преди да получи свещ. Този коридор и тези стъпала, потънали в мрак, го ужасяваха. Обикновено преминаваше смело през тъмнината. Но тази вечер не се решаваше да позвъни, струваше му се, че в нишата към избата може да са се спотаили убийци, които изведнъж ще го стиснат за гърлото като минава. Най-сетне звънна, запали клечка кибрит и се реши да влезе в коридора. Клечката изгасна. Той се закова на място, задъхан, не смееше да избяга, драскаше клечки по влажната стена с тревога, от която ръката му трепереше. Струваше му се, че чува гласове, шум от стъпки пред него. Клечките кибрит се чупеха между пръстите му. Най-сетне успя да запали една. Сярата започна да съска, клечката се запали така бавно, че тревогите на Лоран се удвоиха. В бледата синкава светлина на горящата сяра, в трепкащите отблясъци, които пробягваха, му се стори, че различава чудовищни образи. После клечката запращя, светлината стана бяла и ярка. Лоран, ободрен, тръгна предпазливо, като внимаваше да не загаси клечката. Когато трябваше да мине край избата, се притисна до отсрещната стена, там тъмнееше сянка, тя го плашеше. Измина тичешком няколкото стъпала, които го деляха от портиерната, и се почувства спасен, когато получи свещта. Изкачи другите етажи по-бавно, като вдигаше свещта и осветяваше всички ъгълчета. Големите странни сенки, които се придвижваха, когато той пристъпваше от стъпало на стъпало, го изпълваха със смътна тревога — те ту израстваха, ту се заличаваха внезапно пред него.