После изведнъж разбра, че леглото не помръдва. Това го отрезви. Седна в постелята, запали свещта и си каза, че е напълно оглупял. За да уталожи треската си, изпи пълна чаша вода.
„Не биваше да пия в кръчмата… — помисли си той. — Не знам какво ми става тази нощ. Що за глупост. Утре ще бъда негоден за работа. Трябваше да заспя веднага като си легнах, а не да мисля за цял куп неща. Затова ме хвана безсъние… А сега да заспивам.“
Той угаси отново свещта, зарови глава във възглавницата, малко по-спокоен, решен да не мисли повече и да не се бои от нищо. Умората започваше да отпуска нервите му.
Той не заспа с обичайния си непробуден, тежък сън, а се унесе бавно в смътна просъница. Беше отпуснат, потънал в тихо, сладостно вцепенение. Чувстваше как тялото му заспива, а умът му бодърствува в безжизнената плът. Бе успял да прогони натрапчивите мисли, бе победил безсъницата. Но после, когато се унесе, когато силите му намаляха и волята му отслабна, мислите му тихо, една по една се върнаха и завладяха изтощеното му тяло. Сънищата му се възобновиха. Той отново измина пътя, който го делеше от Терез: слезе, изтича край избата и се озова навън; измина същите улици, по които вече бе вървял, сънувайки наяве; влезе в пасажа на Пон-Ньоф, изкачи малката стълба и подраска на вратата. Но вместо Терез, вместо младата жена по фуста, с разголена шия, вратата му отвори Камий. Камий, какъвто го бе видял в моргата, зеленикав, страшно обезобразен! Трупът му протягаше ръце с отблъскващ смях, а между белите зъби стърчеше върхът на почернелия език!
Лоран извика, стресна се и се събуди, облян в ледена пот. Зави се презглава, като ругаеше, разгневен срещу себе си. Помъчи се отново да заспи.
Потъна в сън както и преди, бавно, обзет от същата изнемога, и щом волята му отслабна в отпускането от полудрямката, пак тръгна, върна се там, където го водеше натрапчивата му мисъл, изтича при Терез и отново удавникът му отвори вратата.
Поразен от ужас, нещастникът седна в леглото. Какво не би дал да изгони този неумолим призрак. Той копнееше за оловнотежък сън, който да премаже мислите му. Докато беше буден, имаше достатъчно енергия да изгони призрака на жертвата си; но щом загубеше власт над мислите си, те го повеждаха от сладострастието към ужаса.
Пак се опита да заспи. Тогава се заредиха сладострастни видения и внезапни и мъчителни пробуждания. С неукротимо упорство той все се стремеше към Терез и винаги се сблъскваше с трупа на Камий. Повече от десет пъти преброди същия път, като тръгваше с разгорещена кръв, минаваше по същите места, изпитваше същите усещания, извършваше точно същите движения, до най-малките подробности, и повече от десет пъти удавникът понечваше да се хвърли в обятията му, когато той протягаше ръце да сграбчи и притисне любовницата си. Тази непрекъснато повтаряща се зловеща развръзка, от която той се пробуждаше всеки път задъхан, обезумял, въпреки всичко не охлаждаше желанието му. След няколко минути, щом заспеше, обзет от страст, забравяше отвратителния труп, който го чакаше и отново се впускаше да търси знойната, гъвкава плът на жената. Цял час Лоран бе измъчван от кошмари, от този тежък, вечно повтарящ се неочакван сън, който при всяко пробуждане го хвърляше във все по-голям ужас.
Последното сътресение беше така силно, така мъчително, че той реши да стане, да не се бори повече. Развиделяваше се; печална сива светлина нахлуваше през таванския прозорец, изрязващ от небето четириъгълник с белезникаво-пепеляв цвят.
Лоран се облече бавно, с глухо раздразнение. Яд го беше, че не можа да спи, кипеше, че се е поддал на страха, който сега му се струваше детински. Докато се обличаше, той се протягаше, разтриваше се, опипваше с ръце умореното си, посърнало от трескавата нощ лице и си повтаряше:
„Не биваше да си мисля за всичко това, тогава щях да заспя и сега щях да се чувствам свеж и бодър… Ах, ако Терез вчера бе пожелала, ако Терез беше прекарала нощта с мен!…“
Мисълта, че Терез би прогонила страха му, го поуспокои. Всъщност той се боеше от други подобни нощи.
Наплиска лицето си с вода, среса се. Това освежи главата му и разпръсна и последните му страхове. Сега разсъждаваше съвсем смислено и чувстваше само страшна физическа умора.
„И все пак аз никога не съм бил страхливец — мислеше си той, като привършваше с обличането, — не ми се занимава с Камий… Що за глупост да си внушавам, че този нещастник е под леглото ми. Сега сигурно всяка нощ тази история ще се повтаря… На всяка цена трябва да се оженя колкото се може по-скоро. Когато Терез ме прегърне, няма да мисля за Камий. Тя ще целува шията ми и тогава няма да усещам страшното парене, което просто ме гори… Я да видим раната.“